Политичестки ред и политически упадък [bg]

В Китай, от друга страна, никога не е имало трансцендентална религия и никога не се е споделяло вярването, че законите имат божествен произход. Правото се разглежда като рационален човешки инструмент, чрез който държавата упражнява своята власт и поддържа обществения ред. Това означава, че в Япония и Китай се управлява чрез закони, но липсва върховенство на правото. Законът не ограничава и не обвързва суверена, който е основният източник на правото. Въпреки че то може да бъде прилагано безпристрастно, това не се дължи на някакви присъщи права, с които разполагат гражданите. Правата са по – скоро дар от страна на великодушния владетел. Безпристрастността е само условие за добър обществен ред. Именно поради тази причина на имуществените права и на частното право – съблюдаване на договори, непозволено увреждане, както и други спорове, които възникват между физически лица, които не са свързани с държавата – не се обръща особено внимание. Това е пълна противоположност на традициите на Запада, чиито корени са общото право и римското гражданско право.

Всъщност в традиционната китайска култура се наблюдава подчертана враждебност към самата идея за право. Конфуцианците вярват, че човешкият живот трябва да бъде направляван не от формални писани закони, а от морал. Това е свързано с култивирането на ли, или благопристойно морално поведение, чрез образование и правилно възпитание. Конфуцианците твърдят, че да се разчита на писаното право, или фа, е вредно, защото формалните правила са твърде общи и широки, за да доведат до позитивни резултати в конкретни случаи. Конфуцианската етика е изключително ситуационна и зависима от контекста: правилният изход зависи до голяма степен от отношенията между и състоянието на засегнатите страни, конкретните факти по делото, както и от условията, които не могат да бъдат известни или уточнени предварително. Добри резултати се постигат не посредством обективно прилагане на правилата, а с помощта на някой мъдър или високопоставен човек, който може да направи преценка на местния контекст. Добрият император на върха на системата е условие за правилното ѝ функциониране.

За разлика от конфуцианството, легистката школа в Древен Китай подкрепя писаното право. Докато конфуцианците смятат, че човешката природа е податлива на обучение и добра по същество, легистите са убедени, че човешките същества са егоистични и склонни към безпорядък. Поведението следва да бъде регулирано не чрез морал, а чрез строго определени стимули и най – вече изключително тежки наказания в случай на нарушения. По думите на един историк, легистите твърдят, че управляващите трябва да „популяризират своите закони пред всички и да ги прилагат безпристрастно на високо и ниско равнище независимо от връзки и постове“ и че „правото е в основата на стабилното управление, тъй като, бидейки установено и познато на всички, то осигурява точния инструмент, с който да се измерва индивидуалното поведение“. От друга страна, „управление, което се базира на ли, не може да направи това, тъй като законите ли са неписани, партикуларистки и обект на Произволно тълкуване“. В много отношения легистката традиция се доближава в доста по – голяма степен до съвременното западно разбиране на правото като общи, ясно дефинирани и безпристрастни правила и на човешкото поведение като обусловено преди всичко от стимули, а не от морални норми. И ако западната традиция се стреми да ограничи автономията на правителствата чрез закони, то китайската се стреми да я увеличи максимално чрез по – гъвкава морална система.