Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Хубаво е да се намираш… на друго място.
— Така е. И ако нашите момчета си свършат работата както трябва, тук можем да си поговорим много по-безопасно, отколкото в оня укрепен бункер под твоя офис, „Сумракът на боговете“. Пък и храната си я биваше. Никъде няма сьомга като онази на Източния бряг — всъщност след онази история с масовия мор надали вече съществува такова нещо като сьомга от Източния бряг. — Якубиан бутна чинията с тънки кости настрани и разпечата една пура. — Ще карам по същество. Вече нямам вяра на Стареца.
Усмивката на Уелс беше тънка и призрачна.
— Внимавай с думи като „Стареца“.
— Нека не си губим времето. Знаеш за кого и за какво ти говоря.
Собственикът на най-мощната технологична компания в света се загледа за миг в събеседника си, след което се обърна към идващата сервитьорка. Разсеяното му, отнесено лице се стегна и охладня. Младата жена, която най-накрая беше събрала кураж да се отлепи от вратата на кухнята и да дойде да разчисти масата, забеляза погледа на Уелс и се смръзна на няколко крачки от масата.
Генералът я чу как стреснато си поема въздух и погледна към нея.
— Ако ни потрябваш, ще те извикаме. Бягай в кухнята или там някъде. Измитай се.
Сервитьорката припна обратно.
— Не е тайна за никого, че не го харесваш — обади се Уелс. — Нито пък е тайна, че и аз не го харесвам, макар че неволно изпитвам някакво уважение към него заради всичко, което е направил. Но, както вече казах, всичко това изобщо не е тайна. Така че за какво е целият този шум?
— Защото нещо се е объркало. Прав си, той не ми харесва, пък и честно да ти кажа, цялата тая египетска тъпотия направо не мога да я трая. Обаче ако всичко си вървеше по план, изобщо нямаше да ми пука.
— За какво говориш, Даниъл?
Уелс се беше стегнал. Странните му очи — яркосини, сякаш инкрустирани в стара слонова кост — изглеждаха още по-напрегнати върху безизразното му лице.
— Какво се е объркало?
— Онзи, който се измъкна — „обектът“, както го нарича нашият безстрашен лидер. Накарах някои от моите хора да извъртят няколко симулации — не се безпокой, никакви конкретни данни не съм им дал, само някои общи параметри. Резултатите им все излизат едни и същи. А именно: че това не може да стане случайно.
— Няма такова нещо като случайност. Та нали науката се занимава тъкмо с това — толкова пъти съм ти го обяснявал, Даниъл. Има само схеми, които ние не можем да разпознаем.
Якубиан смачка салфетката си.
— Уелс, стига с тоя покровителствен тон, дявол да го вземе. Аз ти казвам, че не е било случайност, и не ти ща лекциите. Според информацията, която имам, някой е дал едно рамо на случката.
— Някой друг от… от групата? Самият Старец? Но защо? И как, Даниъл? Би трябвало да са се вмъкнали и да са го направили точно под носа ми.
— Сега разбираш ли защо не искам да говорим в офиса ти?
Уелс бавно поклати глава.
— Въртиш се в кръг, Даниъл. Нещастен случай — това все още е най-голямата вероятност. Дори и твоите специалисти да разправят, че шансът е деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет на сто в полза на външната намеса — а аз предполагам, че ще посочат точните цифри само в интерес на спора, — все пак остава шансът от едно на хиляда, че е станало случайно. Никой от моите хора не се съмнява, че е нещастен случай, и работата на инженерите ми е да оправят нещата. Много по-лесно ми е да сметна, че просто сме ударили джакпота с тия залагания, които всъщност не са чак толкова големи, отколкото да повярвам, че някой външен човек е проникнал в проекта „Граал“. — Същата хладна усмивка. — Или „Ра“, както нашият безстрашен лидер обича да го нарича. Ще ми налееш ли още малко вино? Чилийско ли е?
Якубиан напълни чашата на по-високия.
— Не си излизал от проклетия си бункер от години, а сега ще вземеш да се напиеш за моя сметка. Тийнейджър на сто години.
— Сто и единайсет, Даниъл. Ненавършени. — Ръката му спря на половината път към устата му. Той остави чашата.
— Мътните го взели, Боб, това е съдбоносно! Знаеш колко време и енергия сме вложили там всички ние! Знаеш и какви рискове сме поели, рискуваме дори когато говорим!
— Знам, Даниъл. — Усмивката на Уелс сега изглеждаше неподвижна, сякаш изрязана върху лицето на дървена кукла.
— Тогава погледни сериозно на това, което ти говоря. Знам, че мнението ти за военните не е кой знае колко добро — никой от твоето поколение няма особено добро мнение за тях, доколкото знам, — но ако си мислиш, че някой може случайно да стигне там, където съм аз…