Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Очите й започнаха да се премрежват и в главата й изплуваха видения, свързани с историите в книгата. Тя можеше да бъде силна и храбра като всяка от тези жени, силна и храбра като Дънсинин, Нереин или Мелисинде, или дори като Биргит, силна като Авиенда. Но дали Нинив щеше да прояви достатъчно благоразумие да си сдържи езика пред Амис тази нощ? Дънсинин. Биргит. Корава и силна като Дева на копието.
Ръката й се плъзна по страницата и тя се помъчи да задържи книгата до бузата си, дишането й се забави и стана по-дълбоко.
Сепна се, щом се озова сред величествените колони от червен мрамор на Сърцето на Камъка, в странната светлина на Тел-айеран-риод, и отново се сепна, като разбра, че е облечена в кадин-сор. Амис нямаше да остане доволна, ако я видеше. Припряно се напрегна да промени облеклото си и се изненада, когато дрехите й започнаха да примигват между блузата от алгоде и широката вълнена пола и ефирна синя коприна с брокат. Най-сетне се успокоиха на айилското облекло, допълнено с костената гривна на пламъци и собствената й огърлица от злато и кост. От доста време не беше проявявала такава колебливост.
За миг си помисли дали да не излезе от Света на сънищата, но подозираше, че е заспала дълбоко, там, в шатрата си. Най-вероятно щеше просто да влезе в някой свой собствен сън, а в сънищата си все още не съумяваше да се справя добре и сигурно нямаше да може отново да се върне в Тел-айеран-риод. А нямаше да е никак добре да остави Амис и Нинив заедно сами. Кой знае какво щеше да изтърси Нинив, ако Амис успееше да я ядоса? Когато Мъдрата пристигнеше, тя просто щеше да й каже, че току-що е дошла. Досега Мъдрите или я изпреварваха малко, или всички пристигаха едновременно, но ако Амис повярваше, че е дошла само преди секунда, нямаше да има проблем.
Почти беше привикнала с усещането за невидими очи в тази огромна зала. „Нищо друго няма тук освен колоните, сенките и цялото това празно пространство.“ Но въпреки това се надяваше, че Амис няма да се забави много, нито Нинив. Но можеха и да се забавят. Времето наистина се държеше странно в Тел-айеран-риод, както и във всеки сън, но все пак до уговорената среща имаше цял час. Навярно й оставаше време да…
Изведнъж усети, че чува някакви гласове, като далечен шепот между колоните. Обгърнала сайдар, тя запристъпва предпазливо по посока на звука, към мястото, където Ранд бе оставил Каландор. Мъдрите твърдяха, че тук контролът на Тел-айеран-риод е също толкова мощен, колкото този на Силата, но тя познаваше способностите си със Силата много по-добре и им се доверяваше повече. Добре прикрита зад дебелите червени колони, тя се спря и погледна.
Не се оказа двойка Черни сестри, както се страхуваше, нито пък Нинив. Вместо тях, близо до проблясващата дръжка на Каландор, стърчаща от каменните плочи, стоеше Елейн, увлечена в тих разговор с най-странно облечената жена, каквато Егвийн беше виждала. Жената носеше късо бяло палто със странна кройка и широки жълти панталони, прибрани при глезените над къси боти с извити нагоре носове. Косата й висеше на гърба в изкусно сплетена плитка. И държеше лък, който блестеше като излъскано сребро. Стрелите в колчана също светеха.
Егвийн стисна очи. Най-напред трудностите с роклята, а сега и това. Само това, че беше чела за Биргит — а сребърният лък недвусмислено подсказваше името й, — не беше основание да си представя, че я вижда. Биргит очакваше — някъде — Рогът на Валийр да призове нея и останалите герои за Последната битка. Но когато отново отвори очи, Елейн и странно облечената жена все още си бяха там. Не можеше да чуе какво си говорят, но този път повярва на очите си. Тъкмо се канеше да обяви за присъствието си, когато някой зад нея каза:
— Решила си да дойдеш преждевременно? Сама?
Егвийн се обърна и се озова лице в лице с Амис, чието загоряло от слънцето лице изглеждаше твърде младо за бялата й коса, и с Баир с набръчканите бузи. И двете я гледаха, скръстили ръце; плътно пристегнатите на раменете им шалове говореха, че никак не са доволни.
— Заспах — отвърна Егвийн. Твърде рано беше, за да й мине версията. Докато обясняваше задъхано как е задрямала и защо не се е върнала — пропускайки частта за това, че не бе искала да остави Нинив и Амис да си поговорят сами — тя се изненада, като усети тръпка на срам, че се беше канила да излъже, и на облекчение от това, че все пак не излъга. Не че истината непременно щеше да я спаси. Амис не беше толкова стриктна, колкото Баир — не чак толкова, — но беше напълно способна да я накара да трупа каменна грамада през цялата нощ. Много от Мъдрите бяха дълбоко убедени в ползата от безсмисления труд като форма на наказание — човек наистина не можеше да си мисли за нищо друго, освен че е наказан, докато заравя въглените с чаена лъжичка. А можеха просто да откажат да я учат повече, естествено. Чаената лъжичка беше за предпочитане.