Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Мъдрата със сбръчканото лице кимна, сякаш всичко вече беше уредено.
— Ами ти, млада Айез Седай? Ти познаваш Кар-а-карн добре, казват. Ще направи ли той това, с което заплашва? Да обеси дори вожд на клан?
— Мисля, че… може би… ще го направи. Но съм сигурна, че може да бъде накаран да се вслуша в разума. — За последното никак не беше сигурна, нито дали беше въпрос на разум — това, което той беше казал, звучеше просто справедливо — но справедливостта нямаше да му донесе нищо добро, ако разбереше, че другите се обръщат против него също като Шайдо.
Сорилея я погледна изненадано, а после извърна погледа си към вождовете около коня на Ранд, който като нищо можеше да ги изпотъпче.
— Погрешно ме разбра. Той трябва да покаже на тази крастава вълча глутница, че той е главният вълк. Един вожд трябва да бъде по-корав от останалите мъже, млада ми Диез Седай, а Кар-а-карн — по-твърд от другите вождове. Всеки ден по още няколко мъже, и дори Деви, биват обзети от отчаянието, но те са меката, външна кора на желязното дърво. Това, което остава, е твърдостта на сърцевината му, и той трябва да е твърд, за да ги води. — Егвийн забеляза, че тя не включи себе си или останалите Мъдри сред тези, които трябвало да бъдат водени. Мърморейки си за „крастави вълци“, Сорилея закрачи напред и скоро всички Мъдри я заслушаха, без да спират да вървят. Но не можеше да се чуе какво им говори.
— Кой е този Феран? — попита Егвийн. — Не съм чувала да ми говориш за него. Как изглежда?
Загледана навъсено в гърба на Сорилея, почти закрит от струпалите се около нея жени, Авиенда отвърна разсеяно.
— Много прилича на Ранд, само че е по-млад, по-висок и по-хубав, с много по-червена коса. Повече от година се опитва да привлече интереса на Инайла, но си мисля, че тя по-скоро ще го научи да пее, отколкото да остави копието.
— Не разбирам. Да не се каниш да го споделиш с Инайла? — Все още й се струваше странно, че говори така небрежно за това.
Авиенда отново се спъна и я изгледа.
— Да го споделя ли? И една десета от него не искам. На лице е красив, но когато се засмее, реве като муле и си бърка в ушите.
— Но както говореше за него със Сорилея, си помислих, че… го харесваш. Защо не й каза това, което току-що каза на мен?
Тихият смях на Авиенда беше пълен с досада.
— Егвийн, ако тя допуснеше, че се опитвам да й се опъвам за това, сама щеше да оплете брачния венец и да ни завлече с Феран за вратовете, за да ни оженят. Ти виждала ли си някой някога да каже „не“ на Сорилея? Ти би ли могла?
Егвийн отвори уста да отговори, че би могла, но спря. Да накараш Нинив да отстъпи беше едно, но да опиташ същото със Сорилея — съвсем друго. Все едно да застанеш на пътя на свлачище и да му кажеш да спре.
За да смени темата, тя каза:
— Ще поговоря с Амис и другите за теб. — Не че наистина смяташе, че това ще помогне много. Подходящият момент беше отминал. Добре поне че Авиенда най-после бе разбрала колко е неуместно. Може би… — Ако отидем двете заедно, сигурна съм, че ще се вслушат.
— Не, Егвийн. Трябва да се подчиня на Мъдрите. Джи-е-тох го изисква. — Все едно че изобщо не беше я молила за намесата и само допреди малко. Все едно че не беше почти готова да коленичи пред Мъдрите и да ги помоли да не я карат да спи повече в шатрата на Ранд. — Но защо дългът ми към народа винаги трябва да е нещо, което не желая? Защо винаги трябва да бъде нещо, от което по-скоро бих умряла, вместо да го направя?
— Авиенда, никой не може да те накара да се омъжиш или да имаш бебета. Дори Сорилея. — Егвийн съжали, че последното не прозвуча съвсем уверено.
— Ти не разбираш — отвърна тихо другата жена. — А и аз не мога да ти го обясня.
Тя придърпа шала на раменете си и не пожела да говори повече. Готова беше да обсъждат уроците им или дали Куладин ще се обърне, за да се срази с тях, или как бракът се е отразил на Мелайне — която напоследък полагаше усилия да изглежда достатъчно трънлива — и всичко друго освен онова, което не можеше или не желаеше да обясни.
Глава 24
Изпратено послание
Когато слънцето започна да се снижава, пейзажът се промени. Хълмовете взеха да стават по-ниски, а горичките — по-големи. Доскорошните каменни огради на някогашните ниви се запревръщаха в синури с жив плет или пък нивите се ограничаваха от пояси дъб и бук, бор и бреза, и дървета, които Егвийн не познаваше. Малкото фермерски къщи, които се мяркаха, нямаха покриви и сред стените им бяха израсли дървета, високи по десет-петнадесет крачки, като малки горички, затворени сред каменните зидове, пълни с цвъркащи птици и черноопашати катерички. Поредното поточе предизвикваше сред айилците също толкова оживени коментари, колкото горичките и тревата. Те бяха слушали приказки за влажните земи, чели бяха за тях от книги, купувани от търговци и амбуланти като Хаднан Кадийр, но малцина ги бяха виждали наяве след акцията срещу Ламан. Но се приспособяваха бързо; сиво-кафявото на шатрите им се сливаше добре с мъртвите листа под дърветата, с храстите и изсъхналата трева. Лагерът се простираше на мили, белязан с хиляди малки огньове под златистия здрач.