Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
След малко сервитьорът се появи отново и сложи пред мен и жената газираната вода. Жената смачка цигарата в пепелника.
— Защо не ме попитате нещо друго? — рече тя.
Докато се чудех какво друго да я питам, жената отпи глътка от газираната вода.
— Онзи младеж в офиса в Акасака ваш син ли е? — казах аз.
— Разбира се — отвърна тя без колебание.
— Сигурно не може да говори.
Жената кимна.
— Поначало си беше мълчалив, но когато беше на шест години, най-неочаквано престана да говори изобщо. Престана да използва гласа си по какъвто и да е начин.
— Имаше ли някаква причина?
Тя подмина въпроса. Опитах се да измисля друг.
— Щом не може да говори, как успява да се справя със задълженията си?
Жената сбърчи едва забележимо чело. Не беше подминала въпроса ми, очевидно нямаше намерение да отговаря на него.
— Обзалагам се, че именно вие сте избрали всичко, в което беше облечен, от глава до пети. Както направихте с мен.
— Просто не обичам хората да са зле облечени. Само това. Не го понасям. Държа поне тези около мен да са с възможно най-хубавите дрехи. Искам всичко по тях да е красиво, независимо дали се вижда, или не.
— В такъв случай сигурно няма да харесате апандисита ми — подметнах аз на шега.
— Някакъв проблем с апандисита ли имате? — попита жената и ме погледна със съвсем сериозно изражение право в лицето.
Съжалих, че съм се пошегувал.
— В момента не — отговорих аз. — Казах го просто така. Нещо като „например“.
Още известно време тя продължи да ме гледа изпитателно, вероятно мислеше за апандисита ми.
— И тъй, държа хората около мен да изглеждат добре, дори и с цената на това да плащам от собствения си джоб. Нищо повече. Така че не се притеснявайте. Правя го единствено заради себе си. Изпитвам почти физическо отвращение от размъкнати дрехи.
— Както музикантът не понася да слуша фалшиво изсвирена музика, така ли?
— Нещо такова.
— Нима купувате дрехи на всички около вас?
— Май да. Но около мен няма много хора. В смисъл че дори и да ми е неприятно как се обличат, не мога да купя дрехи на всички хора по света, нали?
— Всяко нещо си има граници — казах аз.
— Именно.
След малко ни донесоха и салатите и ние започнахме да ги ядем. Както жената беше помолила, във всяка салата имаше най-много по няколко капчици зехтин и оцет, толкова малко, че човек можеше да ги преброи на пръстите на едната ръка.
— Искате ли да ме питате още нещо? — подхвана пак жената.
— Бих искал да знам как се казвате — отвърнах аз. — Би било от полза, ако ми посочите име, с което да се обръщам към вас.
Известно време жената мълча — дъвчеше репичка. После се смръщи така, че между веждите й се образува дълбока бръчка — сякаш по грешка е хапнала нещо горчиво.
— Защо трябва да се обръщате към мен по име? Сигурна съм, че няма да ми пишете писма. Имената са без значение.
— Ами ако например трябва да ви повикам, когато сте с гръб към мен? Ще се наложи да кажа името ви.
Жената остави вилицата в чинията и избърса със салфетката ъгълчетата на устата си.
— Разбирам какво имате предвид — рече тя. — Не ми е минавало през ума. Но сте прав. При такива обстоятелства наистина ще ви трябва името ми.
Жената мисли дълго. Докато тя мислеше, аз си ядях салатата.
— Чакайте да видим: трябва ви име, с което да се обръщате към мен например когато съм с гръб към вас, нали?
— Нещо такова.
— Значи може и да не е истинското ми име, нали?
Аз кимнах.
— Име, име… кое ли име ще подхожда най-добре?