Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Саймън замръзна нерешително за миг, после започна да пълзи към ръба на каньона. Стволът, който бе яхнал, беше толкова широк, че разкрачените крака го заболяха и той реши да запълзи на колене, зарязвайки сигурността, за да се придвижи по-бързо. За пръв път погледна право надолу. Короните на дърветата образуваха неравен зелен килим далеч под него. Не бе като да скочиш на стената на Кулата на Зеления ангел. Зави му се свят и той отклони погледа си, опитвайки да държи коленете си там, където бяха. Когато погледна напред, един бял силует скочи от ръба на каньона върху дървото. Хрътката ръмжеше и идваше към него, впивайки нокти в кората. Саймън едва успя да измъкне тоягата, преди кучето да преодолее десетината стъпки, които ги деляха, и да се хвърли към гърлото му.
Жълтите зъби блеснаха. Саймън успя да вдигне тоягата достатъчно високо, за да отклони скока на звяра, и зъбите щракнаха във въздуха на сантиметри от лявото му ухо, опръсквайки го със слюнка. Лапите на кучето бяха на гърдите на Саймън и ужасната воня на мърша, която се разнасяше от отворената му паст, задушаваше момчето; то губеше равновесие. Опита се да издърпа тоягата, но тя се бе заклещила между протегнатите лапи на животното. Продълговатата ръмжаща муцуна зейна още веднъж към лицето му, той се наведе назад и пак опита да измъкне тоягата. След моментно съпротивление тя поддаде и бутна едната лапа на звяра във въздуха. Хрътката изгуби равновесие, изскимтя и се хлъзна настрани, застърга кората с нокти в опита си да се задържи, после полетя в пропастта, отнасяйки тоягата със себе си.
Саймън се изправи и се закашля, опитвайки се да изгони зловонния дъх на кучето от ноздрите си. Прекъсна го друго ниско ръмжене. Вдигна бавно глава и видя още една хрътка, която стоеше в корените на дървото; мръснобелите й очи светеха като на сляп просяк. Тя оголи зъбите си. От покритата й с пяна уста висеше ален език. Звярът бавно стъпи с предните си лапи на дървото — жилавите мускули се издуваха под късата козина — и Саймън безпомощно вдигна ръце.
Хрътката се изви и захапа хълбока си, подъвка козината си за момент, после отново обърна странните си празни очи към Саймън. Пристъпи напред, потрепери, направи още една несигурна крачка, после се килна настрани и падна на ръба на пропастта.
— Черната стреличка ми се стори най-подходяща — извика Бинабик. Малкият мъж стоеше на ръба, на няколко метра от корените на дървото. Миг по-късно със скок до него застана Куантака. От муцуната й капеше гъста тъмна кръв. Саймън се вторачи в тях и бавно осъзна, че са оживели.
— Сега бавно — извика тролът. — Ето, ще ти хвърля въжето. Няма да ми е приятно да те загубя след всичко, което преживяхме заедно…
Въжето се изви и краят му падна до Саймън.
Бинабик с мъка обърна кучето с крак. Беше това, което бе убил със стреличката. Пухкав мъх се подаваше от гладката бяла козина като малка гъбичка.
— Виж тук — каза тролът и Саймън се наведе. Не приличаше на никоя от ловните хрътки, които беше виждал: продълговатата муцуна и скосената челюст му напомняха повече за акулите, които рибарите изваждаха от Кинслах. Мътно-белите очи, сега изцъклени, издаваха признаци на някаква зараза.
— Не, тук — посочи Бинабик. На гърдите на кучето, пепелявочерни под тънката козина, се виждаше малък триъгълник с тясна основа. Беше клеймо, като тия, които тритингите поставяха на хълбоците на конете си.
— Този знак обозначава Стормспайк — тихо промълви Бинабик. — Това е знакът на норните…
— Кои са те?
— Странен народ. Страната им се намира по на север дори от Ийканук и Римърсгард. Там има огромна планина, висока и покрита със сняг и лед. Римърите я наричат Стормспайк. Норните не пътуват в земите на Остен Ард. Някои казват, че са сити, ала на мен не ми се вярва това да е истина.
— Как е възможно? — попита Саймън. — Погледни нашийника. — Той се наведе, докосна с пръст бялата козина и бързо отдръпна ръка.
Бинабик се усмихна неловко.
— Ама че се изложих! Не забелязах нашийника — макар че е бял на бял фон, все пак аз от дете ловувам сред снеговете.
— Но виж това — настоя Саймън. — Виж закопчалката.
Закопчалката на нашийника наистина бе интересно нещо: парче ковано сребро във формата на виещ се дракон.
— Това е драконът на кучкарника на Елиас — уверено каза Саймън. — Трябваше да се сетя. Често ходех при Тобас, кучкаря.