Престолът от драконова кост

— Прилича на детски писък — заяви Саймън и обърна глава, за да определи посоката.

— Гората често погажда такива номера — започна Бинабик, но острият вик се издигна отново. Веднага след това долетя гневен лай, който им бе твърде добре познат.

— Очите на Кинкипа! — изруга Бинабик. — Нима ще ни преследват по целия път до Наглимунд? — Лаят се усили и той се вслуша. Изглеждаше обаче, че лае само едно куче. Това беше добре.

— Като че ли идва ей оттам, долу. — Саймън посочи едно място, където дърветата растяха по-нагъсто. — Да отидем да видим.

— Саймън! — В гласа на Бинабик звучеше изненада и гняв. — Какви ги говориш? Ние бягаме, за да спасим живота си!

— Каза, че ти звучи като лай само на едно куче, Имаме Куантака. Някой е нападнат. Как можем да бягаме?

— Саймън, не знаем дали тези викове не са капан… а може и да са от някое животно.

— Ами ако не са? — настоя Саймън. — Ами ако кучето е хванало някое дете на дървар или… или… нещо друго?

— Дете на дървар? Толкова навътре в гората? — Бинабик го изгледа ядосано. Саймън дръзко отвърна на погледа му. — Ха! — изсумтя Бинабик. — Да бъде, както искаш.

Саймън се обърна и затича към дърветата.

— „Миклок ханно со гуджик“, казваме ние в Ийканук! — извика Бинабик. — Ако искаш да носиш гладна невестулка в джоба си, изборът си е твой! — Момчето не се обърна. Бинабик удари по земята с тояжката си, после заситни след него.

Настигна Саймън след стотина крачки; след още двадесет беше разделил тояжката, за да извади стреличка. Изсъска на изпреварилата ги Куантака да се върне назад, после в движение сръчно нави малко вълна около тъмновърхата стреличка.

— Няма ли да се отровиш, ако се спънеш и паднеш? — попита Саймън и Бинабик му хвърли недоволен и разтревожен поглед.

Гледката, която се разкри пред очите им, бе измамливо невинна: кучето дебнеше пред един разклонен ясен, а една тъмна фигура се бе свила на един клон. Можеше да е някое от дворните кучета на Хейхолт, преследващо котка, само дето и кучето, и плячката му бяха доста по-големи.

Бяха на по-малко от сто крачки, когато кучето се обърна към тях, оголи зъби и залая — злобен и неприятен звук. Хвърли един поглед на дървото, после се спусна към тях. Бинабик спря и вдигна тръбата към устните си; Куантака прелетя край него. Когато хрътката застана на прицел, тролът изду бузи и духна. Кучето не показа с нищо, че стреличката го е улучила, дори усили скоростта си и Куантака се втурна да го пресрещне. Хрътката беше много по-голяма от другите, може би дори по-голяма от самата Куантака.

Двете животни се хвърлиха едно срещу друго и челюстите им изтракаха. Миг по-късно се затъркаляха по земята с ръмжене. Тролът рязко изруга; кожената му торба падна, докато той трескаво се опитваше да завие друга стреличка. Белите стрелички се разпръснаха сред листата и мъха в краката им.