Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Хукна надясно и пред него изникна нов стрелец, този път с изпънат докрай лък. „Петнайсет стъпки — прецени Вейлин. — Едновременно твърде близо и твърде далеч.“ Сянка се появи зад стрелеца, метал грейна в сребристо и го повали с един-единствен удар. Даверн обърна гръб на трупа да посрещне връхлитаща закачулена фигура, вдигнала за удар брадва с острие като полумесец, приклекна под удара и замахна с меча си към хълбока на мъжа, но онзи явно не беше аматьор и блокира атаката му с дръжката на брадвата си, а след това нанесе удар с опакото на ръката си и просна младежа на земята.
„Твърде далече“ — помисли си отново Вейлин. Вече тичаше с всички сили към закачуления, който вдигаше брадвата си за смъртоносен удар.
Нещо нечовешко изръмжа в мрака, гигантска сянка прекоси пътя на Вейлин и мъжът с брадвата изчезна. Копита изтрополиха по спечената земя и от тъмното се появи ездач с дълга тояга, която се завъртя и повали още един закачулен. Ръмженето се чу отново, последвано от викове на ужас и тропот на бягащи крака… после писъци, които секнаха бързо, пет на брой, един след друг.
— Братко — каза Норта и спря коня си до него. Очите му бяха разширени от тревога, русата му коса се вееше на вятъра. — Лорен сънува сън.
Когато Вейлин пристигна на следващата сутрин, Даверн тъкмо излизаше от палатката на лечителите с голяма превръзка на носа и зрелищна синина, обхванала половината му лице.
— Счупен е, значи? — попита Вейлин.
Даверн не отговори, само му изръмжа.
— Дължа ти благодарност — продължи Вейлин. — Или ме спаси само за да ме убиеш по-късно?
— Ва не помена нито — заяви Даверн.
— Моля?
Даверн се изчерви, облиза устни и пробва пак, по-бавно:
— Това не променя нищо.
— А. — Вейлин кимна и продължи по пътя си. — Полезна информация. Имаш хора да обучаваш, сержант.
В лечебницата завари сестра си да слага лапа върху лицето на добре сложен мъж с грива от черна коса и синина на челюстта, пред която синината на Даверн бледнееше. Мъжът седеше на високо столче, зад него стояха капитан Адал и войник от Северната гвардия. Китките и глезените на пленника бяха оковани, веригите издрънчаха, когато той се обърна с цяло тяло към Вейлин, лицето му се разкриви от омраза. Опита се да даде глас на чувствата си, но от устата му пръсна единствено слюнка. Алорнис отстъпи крачка назад, стресната от демонстрацията на такава ярост.
— Челюстта му е счупена — каза брат Келан, който стриваше билки в хаванче в другия край на шатрата. — Кой да знае, че учителят има толкова силна ръка.
— Аз знам. — Вейлин отиде при Алорнис и я докосна успокоително по ръката. После се обърна към окования: — Изплаши сестра ми, господинчо.
Мъжът извика нещо, от устата му излетя нов залп слюнка и една капка стигна до лицето на Вейлин.
— Тихо! — ревна Адал и фрасна мъжа по тила.
— Достатъчно! — каза Келан. — Няма да изтезавате никого в тази шатра!
— Ти на това изтезание ли му викаш, брат Келан? — попита Адал и изсумтя, после се наведе да прошепне в ухото на пленника: — Първо ще изчакам да се оправиш. Иначе забавлението като нищо ще свърши твърде бързо.
— Вържи го за главната подпора и си вървете — каза Вейлин. Адал кимна неохотно и се подчини — върза пленника за главната подпора на палатката и излезе заедно с другаря си. — Ти също, братко — каза Вейлин на Келан.
— Казах без изтезания — повтори престарелият брат.
— Хайде с мен, брат Келан. — Алорнис отиде при него и го дръпна към платнището. — Владетелят на кулата не се занимава с мъчения. — После се обърна към Вейлин, вдигнала въпросително вежда. Той кимна в отговор и сестра му го дари с мрачна усмивка, преди да излезе заедно с лечителя.
— Само ти оцеля — каза Вейлин на окования, сложи столчето пред него и седна. — Онзи, когото ударих аз, също можеше да оцелее, но бойната котка на моя брат не винаги слуша господаря си.
Мъжът все така го гледаше с ярост. „Има и страх, но омразата е много повече“ — помисли си Вейлин. Това му подсказваше песента.
— Преди три седмици десетима кумбраелци пристигнали с кораб — каза той. — Ловци, което обяснява лъковете им. Дошли в Пределите да ловуват мечки, защото кожата и лапите им се продават прескъпо в Кралството, където тези зверове са на изчезване. Добра история.
„Същият страх, същата омраза, плюс щипка мрачен хумор.“
— Е — продължи Вейлин. — Пари или вяра?
„Страхът нараства, смесва се с чувство на несигурност.“ Мъжът навъси вежди, за миг чувствата му станаха хаотични, после се слегнаха в презрение.