Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Милостива Риап — прошепна Рейчъл. — О, милост Божия! — Опита се да се отдръпне назад по стълбището, но монахът се движеше бързо като котка. След миг мина край нея и се обърна да й прегради пътя, все още усмихнат с противната си усмивка. Очите му бяха празни езерца.

Рейчъл направи няколко залитащи стъпки заднешком надолу. Монахът се движеше с нея, стъпало по стъпало, абсолютно тихо, и точно копираше движенията й. Когато тя спря, спря и той. Когато се опитваше да върви по-бързо, той я изпреварваше и тя се свиваше до каменната стена, за да не се допре до него. Монахът излъчваше трескава топлина и някаква странна, чужда воня, смрад на нагрят метал и гниещи растения.

Тя се разплака. С потрепващи рамене, неспособна да се сдържа нито миг повече, Рейчъл Драконката се свлече до стената и се сви на кълбо.

— Благословена Елисия, Божия майко — молеше се тя на глас, — чист съсъд, който роди Изкупителя, смили се над мене, грешницата! — Стисна очи и направи знака на Дървото. — Елисия, издигната над всички останали смъртни, кралица на Небето и Морето, застъпи се за мене грешницата!

За свой ужас не можа да си спомни останалите думи. Сви се още повече, мъчеше се да си ги припомни — о, сърцето й, сърцето й — то биеше толкова бързо! — и чакаше тази твар да я хване, да я докосне с нечестивите си ръце. Но след като мина дълго време и не се случи нищо, любопитството й надделя над страха и тя отвори очи.

Хенгфиск още стоеше пред нея, но усмивката му беше изчезнала. Монахът се бе облегнал на стената и дърпаше дрехите си, сякаш беше изненадан, че е облечен с тях. Нещо се бе променило. Имаше някакъв нов вид живот у този човек — замъглен, размътен, но по-човешки от онзи у монаха, който стоеше пред нея допреди малко.