Републиката на крадците [bg]

— Ще бъда величествен — въздъхна Силванус.

— Хубаво — рече Монкрейн. — А сега имам нужда от чаша ел, преди да се опека като сладкиш.

— Значи император, а? — подхвърли Локи, като седна до стената редом със Силванус. — И защо си толкова мрачен? Вижда ми се добра роля.

— Добра е — съгласи се Силванус — за малкия брой реплики. Това не е пиеса за бащата, а за сина. — Възрастният мъж отпи от бутилката, но не направи усилие да я предложи и на другите. — Завиждам ви, малки посерковци. Наистина. Макар че никой не може да ви обвини, че познавате занаята из основи.

— Какво му е за завиждане? — попита Алондо. — Ние се топим на жегата, а ти си седиш на сянка.

— Как не — рече Силванус. — Говориш като истински млад човек на двайсет и няколко. На моята възраст човек не седи на сянка, момче. Пращат го на сянка, за да не се пречка на никого.

— Яд те е — каза Алондо. — Въпросът за гроздето както винаги.

— Това е първата бутилка, до която се докосвам, откакто паднах и си ударих главата снощи — рече Силванус. — За мен това е все едно, че съм новородено бебе. Не, господа, аз зная нещо, което вие не знаете. Прочетете която и да е пиеса от нашата обща собственост и ще откриете извънредно много роли, подходящи за вас: войници, принцове, любовници, шутове. Не бихте могли да изиграете всичките дори ако живеете два пъти повече от моите години, което е страховито число. На двайсет ставате за всяка роля. На трийсет правите каквото си искате. На четирийсет само няколко врати се затварят, но на петдесет? Ами на петдесет получавате ужилване, както със сигурност го е усетил Монкрейн. На петдесет ставате напълно чужди на всички онези роли, които някога са ви прилягали както кожата към собствения ви кур.