Републиката на крадците [bg]

— „Ако с очи ни гледаш, ще ни прецениш погрешно — каза Галдо, презрително посегна към своето лице със свободната си ръка и заплашително направи две крачки към Кало. — Ако напрягаш слух, лъжи ще чуеш само.“

Той се пресегна и щракна с пръсти до ухото на Кало. Дългокосият близнак се дръпна и Галдо отново пристъпи нападателно към него.

— „Крадци на чудеса са сетивата, дето шепнат… — продължи Галдо, който почти съскаше, обзет от презрение. — … че сцената е дървена, а хората са прах — прах са делата им от… хиляди… прах върху топките им…“ — О, мамка му, обърках се.

— Няма нищо — каза Монкрейн. — Все пак го усети, нали?

— Забавно беше — заяви Галдо. — Мисля, че схващам какво имаш предвид.

— Думите са мъртви, докато не ги сложиш в контекст — каза Монкрейн. — Докато зад тях няма действащо лице, на което да дадеш основание да ги произнесе по определен начин.

— Мога ли сега аз да го направя, все едно, че той е глупакът? — попита Кало.

— Не. Позицията ми ви стана ясна — отвърна Монкрейн.

— Вие, каморците, имате известни похвати и изобретателност. Просто трябва да се събудите и да работите истински. Е, какво прави тук Хорът?

— Моли се — каза Джийн.

— Моли се. Именно. Най-напред на сцената излиза Хорът и се обръща с молба към тълпата. Към разгорещената, потна, пияна и скептична тълпа. Чуйте, нещастни, скапани помияри! Гледайте пиесата, която се разиграва пред очите ви! Млъквайте и я удостоете с вниманието, което заслужава!

След миг Монкрейн вече беше заел друга поза и говореше с друг глас. Почти без да поглежда текста, той каза: