![Смъртта на царете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/9/6/smrtta-na-carete-bg-download.jpg){kind=icon}
Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Кир огледа труповете около тях. Беше най-трудният ден в живота му, но сега беше с другари. А там, в своето село, беше сам.
— Да — каза той тихо и Юлий го разбра.
Глава 39
Светоний се облегна на оградата в гората и загледа как работят робите на баща му — изваждаха коловете, за да премахнат границата. След няколко часа всички следи от нея щяха да изчезнат. Светоний се намръщи. Къщата, която беше планирал, щеше да е красива, щеше да се издига над дърветата и над земите на Цезар. Беше решил да я направи с тераса, за да седи на нея в топлите вечери с чаша студено питие. Всичко това се беше изпарило поради внезапната слабост, проявена от баща му.
Той зачопли една тресчица от кола; мислеше за дребните обиди, които беше понасял от Юлий, докато бяха пленници, а после и при Вълците в Гърция. Знаеше, че ако него го нямаше там, другите щяха да го приемат с по-голяма готовност, може би дори щяха да се съгласят той да ги командва, вместо да се подчинят на Юлий. Тогава той щеше да предаде трупа на Митридат на легата Лепид и да вечеря с него, вместо да бърза към пристанището. Сенатът щеше да даде на него ранга военен трибун и баща му щеше ужасно да се гордее с това.
Но вместо това беше получил единствено откупа, който принадлежеше на баща му, и няколко белега, като спомен от всичко, което беше преживял. Цезар пък беше отвел Вълците далеч на север и Светоний бе останал тук, дори без минималната утеха да види построен собствения си дом.
Дръпна рязко тресчицата във внезапен гняв и присви очи, когато тя го одраска. Беше искал да тръгне на север с шестте легиона, но никой от легатите не го беше приел. Нямаше съмнение кой ги е наговорил. Знаеше, че баща му би могъл да си поиска дължимите услуги, за да приемат сина му, но старецът не го беше направил. Срамът от това, на което беше подложен, го изгаряше дори тук, в хладната гора.
Долови някакво движение и погледна натам. Може би някой от робите на баща му бе избягал от работа. Бичуването, което непременно щеше да заповяда, донякъде би го успокоило — животът течеше по-силно във вените му, когато наказваше мързеливците. Знаеше, че робите го мразят, но така беше редно. Пое си дълбоко дъх, за да излае някоя заповед и да ги види как подскачат. Но изведнъж замръзна. Неколцина мъже се прокрадваха през гъстия храсталак от другата страна на оградата. Не бяха от неговите роби. Светоний сниши глава, много бавно, и ги загледа мълчаливо, докато минаваха недалече от него, без да го видят. Сърцето му заби във внезапен страх и дъхът му секна. Не го бяха видели… но цялата тази работа му изглеждаше много странна. Трима от мъжете се придвижваха много бавно, четвърти ги следваше на разстояние. Някакъв инстинкт го предупреди да се сниши и да изчака първите да изчезнат зад дърветата. Четвъртият се придвижваше извънредно предпазливо. Носеше тъмни груби дрехи, също като останалите, и с лекота прескачаше падналите дървета: безшумните му движения издаваха уменията на дългогодишен ловец.
Беше въоръжен и на Светоний изведнъж му се стори, че го е видял сред дърветата. Понечи да избяга или да викне на робите си. Сети се какво говореха за въстанието на робите на север и умът му се изпълни с представата за ножовете им, картинна и ужасяваща. Беше виждал десетки и стотици хора да умират и лесно можеше да си представи как тези мъже го нападат като свирепи зверове. Носеше меч, но не посегна към него.
Затаи дъх. Мъжът като че ли усети, че някой го наблюдава, и се поколеба и се заоглежда. Не забеляза Светоний и след малко продължи подир другарите си.
Светоний бавно си пое дъх. Все още не се осмеляваше да помръдне. Бяха се запътили към имението на север. Очите му станаха жестоки, когато осъзна това. Нека Цезар си вземе земята, с тези мъже, които вървят по нея. Той нямаше да ги издаде. Всичко беше в ръцете на боговете, а не в неговите.
Болката и горчивината го бяха напуснали. Изправи се и се разкърши. Каквито и да бяха непознатите, той им пожела успех и тръгна към робите, които разваляха оградата. Заповяда им да се приберат в имението, с инстинктивното намерение през следващите няколко дни да стои по-далече от гората.
Робите видяха, че настроението му се е подобрило, и се спогледаха; питаха се каква ли диващина е замислил, че е толкова весел.
Юлий се спъна в един камък и изруга. Знаеше, че ако падне, може и да не стане и да го оставят на пътя.
Не можеха да спрат, защото армията на робите вървеше пред тях право към Ариминум. Бягството през полето в тъмнината им беше дало половин ден преднина и Помпей беше заповядал да ги последват. За седем дни легионите така и не бяха успели да скъсят разстоянието, защото преследваха далеч по-отпочинала армия. Робите събираха храна от селата, през които минаваха, опустошаваха ги като скакалци, а легионите вървяха по следите на техните разрушения. Юлий знаеше, че ще изгубят още много войници, но ако робите тръгнеха на юг, щяха да заварят Рим оголен за първи път в историята му.