Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— О, да, съмнително е дали той ще изпусне такова нещо — каза с горчивина сенаторът.

А госпожа Перманедер отговори три пъти едно след друго:

— Виждаш ли, виждаш ли, виждаш ли?!

Изведнъж Томас Буденброк заклати глава и ядосано се разсмя.

— Каква нелепост! Говорим тук с голямо разточителство на сериозност... поне от твоя страна... за нещо съвсем неопределено, нещо, което виси напълно във въздуха. Доколкото си спомням, дори не съм те запитал още за какво собствено се касае, какво собствено продава господин фон Майбом? Та аз изобщо не познавам Пьопенраде.

— О, естествено, би трябвало да заминеш за там! — каза тя бързо. — Росток е на хвърлей камък оттук, а оттам до Пьопенраде вече не е нищо. Какво продава ли? Пьопенраде е голямо имение. Зная положително, че дава повече от хиляда чувала пшеница... Но нищо не ми е точно известно. Какво е положението с ръжта, овеса и ечемика? Дали има по петстотин чувала от всяко? Повече или по-малко? Не зная. Мога само да ти кажа, че всичко вирее великолепно. Но не мога да ти дам числа, Том, аз съм гъска. Ти естествено ще трябва да заминеш...

Настъпи пауза.

— Хм, не си заслужава трудът да хабим дори две думи по тоя въпрос — каза късо и твърдо сенаторът, грабна пенснето си, пъхна го в джоба на жилетката, закопча жакета си, стана и тръгна напред-назад из стаята с бързи, силни и свободни движения, които умишлено изключваха всеки признак на размисъл.

После се спря до масата, понаведе се над нея към сестра си, почука леко с върха на свития показалец по дъската и каза:

— Ще ти разкажа една история, мила Тони, от която ще разбереш какво е мнението ми по тоя въпрос. Познавам твоята faible[88] към благородниците изобщо и към мекленбургските сановници специално, ето защо те моля да имаш търпение, ако някой от тия господа в моята история получи урок, който не се забравя лесно... Знаеш, че между тях има немалко, които не се отнасят с голямо уважение към търговците, макар че се нуждаят толкова от нас, колкото и ние от тях... които в търговските отношения подчертават прекалено дебело превъзходството на производителя над посредника... превъзходство, което аз до известна степен им признавам. Накъсо казано: те гледат на търговеца така, както гледат на вехтошаря-евреин, на когото продават износени дрехи, с пълното съзнание, че са надхитрени от него. Аз се лаская от мисълта, че общо взето, не правя на тия господа впечатление на морално малоценен експлоататор и съм срещал между тях търговци, далеч по-неотстъпчиви от мене. Към едното от тях обаче трябваше най-напред да упражня следното насилие, за да се приближа обществено що-годе до него. Беше господарят на Грос-Погендорф, за когото сигурно си слушала и с когото преди година често имах работа, граф Щрелиц, феодал във висша степен, с квадратно стъкло на окото... не можех да разбера как не се порязваше... с лачени чизми с обърнати горе кончови и в ръката бич за езда със златна дръжка. Той имаше навик да ме гледа от невъобразима висота с полуотворена уста и полузатворени очи... Първото ми посещение у него беше многозначително. След една встъпителна кореспонденция заминах за чифлика му, един прислужник доложи за пристигането ми и аз влязох в работната му стая. Граф Щрелиц седеше пред писалището си. Отвръща на поклона ми, като се понадига от стола, дописва последния ред на някакво писмо, после се обръща към мене, като гледа някъде над главата ми, и започва преговорите за стоката си. Аз се облягам гърбом на масичката пред дивана, скръствам ръце и нозе и ми е весело на душата. Стоя така прав цели пет минути и разговаряме. След още пет минути сядам на масичката и започвам да люлея единия си крак във въздуха. Преговорите ни продължават и след като изтичат петнайсет минути, той ми казва нехайно с едно наистина снизходително движение на ръката: „Няма ли впрочем да седнете?...“ „Как? — отвърнах аз. — О, не е нужно! Аз отдавна съм седнал.“