Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

— Затова ли се е дуелирал?

— Да, господарю, именно затова. Кралят се изчерви.

— Нищо повече не ви е известно, така ли?

— Относно кое, господарю?

— Относно този любопитен въпрос, за който разказвате сега.

— Какво е угодно на краля да знае?

— Например името на човека, когото Ла Валиер обича и когото според противника на Дьо Гиш няма право да обича.

— Господарю, аз нищо не зная, нищо не съм чул, нито съм се интересувал. Аз считам Дьо Гиш за благороден човек и той временно е заел мястото на покровителя на Ла Валиер. Той го е направил, защото истинският покровител стои много високо, за да се застъпи за нея.

Тези думи бяха повече от прозрачни. Кралят се изчерви, но този път не от удоволствие. Той ласкаво потупа Маникан по рамото.

— Виждам, че вие не само сте умен млад човек, но и прекрасен благородник, а вашият приятел Дьо Гиш е рицар точно по моя вкус. Нали ще му предадете моите думи?

— Значи ваше величество ми прощава?

— Напълно.

— Свободен ли съм?

Кралят се усмихна и му протегна ръка. Маникан я целуна.

— Освен това, вие сте чудесен разказвач. Превъзходно ми разказахте за нещастния случай с Дьо Гиш. Аз ясно видях глигана, изскачащ от гората, видях падащия кон, видях как глиганът, оставяйки коня, се хвърля към конника. Вие не разказвате история, а рисувате картина.

— Господарю, аз мисля, че ми се присмивате — тъжно се усмихна Маникан.

— Напротив — отвърна сериозно Людовик, — аз не само че не ви се присмивам, господин Дьо Маникан, но изразявам желание вие да разкажете този случай пред двора.

— А за случая с лова?

— Също, и то в този вид, в който го предадохте на мен, без да изменяте нито дума, нали ме разбирате?

— Напълно, господарю.

— Ще го разкажете ли?

— При първия удобен случай.

— Сега извикайте господин Д’Артанян. Надявам се, че вече не се страхувате от него?

— О, господарю, след като се изпълних с увереност в благосклонността на ваше величество към мен, аз не се страхувам от никого на света.

Д’Артанян, Дьо Сент-Енян и доктор Вало се върнаха в салона.

— Господа — каза кралят, — извиках ви да ви кажа, че обясненията на господин Дьо Маникан напълно ме удовлетвориха.

Д’Артанян и Сент-Енян едновременно погледнаха доктора и погледът им сякаш казваше: „Е, какво ви казвах?“ Кралят отведе Маникан настрана и му прошепна:

— Нека господин Дьо Гиш се лекува добре и аз му желая скорошно оздравяване. Веднага щом се оправи, ще му благодаря от името на всички дами, но би било добре този случай да не се повтаря.

— Господарю, дори да му предстоеше сто пъти да умре, той сто пъти щеше да направи същото, щом трябва да защити честта на ваше величество.

Това беше откровено казано. Но както вече сме отбелязвали, Людовик XIV обичаше хвалбите и не беше особено взискателен към тяхното качество.

Кралят се обърна към тримата свидетели на сцената:

— Кажете ми, господин Д’Артанян, как стана така, че вашето остро зрение се оказа помътено?

— Но какво имате предвид, ваше величество?

— Това, което се е случило в горичката Рошен. Вие сте видели следи от двама конници и двама пеши и мислено сте възстановили двубоя. Представете си, никакъв двубой не е имало. Всичко е било илюзия!