Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Мислите ли, че раната е сериозна?
— Доста сериозна, защото той е паднал веднага и дълго е лежал неподвижно. Все пак е имал сила да стане и да тръгне, подкрепян от двама души.
— Значи сте го срещнали, когато се е връщал?
— Не, но ясно различих следи от трима души: човекът отдясно и човекът отляво са се движили леко и свободно, докато средният трудно се е придвижвал. Освен това по следите му туктам има кръв.
— А сега, господине, след като толкова ясно възстановихте цялата картина на дуела, кажете ми нещо за противника на Дьо Гиш.
— Господарю — отвърна Д’Артанян, — щом този нещастник е успял да се скрие, моля ваше величество да ми разреши да кажа, че няма да го издам.
— Всеки дуелист е престъпник, господине.
— Но не и в моите очи, ваше величество — студено се поклони Д’Артанян.
— Господине! — извика кралят. — Давате ли си сметка за своите думи?
— Напълно, господарю, но в моите очи човек, който добре се бие, е порядъчен човек. Такова е мнението ми. Може би не сте съгласен с мен, все пак вие сте господарят…
— Господин Д’Артанян, аз бях заповядал… Д’Артанян прекъсна краля с възпитан жест:
— Вие ми заповядахте да проуча всички подробности около дуела. Те са ви предоставени. Ако ми заповядате да арестувам противника на Дьо Гиш, ще изпълня заповедта ви, но не искайте от мен да ви съобщя името му, защото ще откажа да изпълня това искане.
— В такъв случай арестувайте го.
— Кажете ми името, господарю. Людовик ядосано тропна с крак. След минута размисъл каза:
— Вие сте прав, десет пъти, сто пъти сте прав.
— Аз мисля така и се радвам, че ваше величество споделя мнението ми.
— Още две думи… Кой е оказал помощ на Дьо Гиш?
— Не зная.
— Но вие говорехте за двама… Значи е имало секундант…
— Секундант не е имало. Нещо повече… Противникът на Дьо Гиш е избягал, без да му окаже помощ.
— Негодник!
— Ами, господарю, това е следствие от вашите заповеди. Човекът се е бил добре, избягнал е смъртта и иска за втори път да я избегне. Това неволно ми напомня господин Дьо Бутвил… Оставаше да се предаде…
— Но така става страхливец.
— Не, просто е предвидлив.
— Значи е избягал? В каква посока?
— Към замъка.
— А после?
— После, както имах честта да кажа на ваше величество, двама души са дошли пеша и са оказали помощ на господин Дьо Гиш.
— Имате ли доказателства, че са дошли след двубоя?
— Неопровержими. По време на двубоя дъждът е престанал, но земята не е успяла да изсъхне. Следите от стъпки ясно са се отпечатали върху влажната почва. Но след дуела, когато Дьо Гиш е лежал, следите не са така отчетливи.
Людовик плесна с ръце от възхищение.
— Господин Д’Артанян, вие действително сте най-ловкият човек в кралството.
— Същото мислеше Ришельо, казваше го и Мазарини, господарю…
— Сега остава да проверите проницателността си.
— Господарю, човешко е да се греши, както казват философите.
— В такъв случай вие не сте човек, щом никога не грешите.
— Ваше величество каза, че ние ще проверим това. По какъв начин?
— Изпратих за господин Маникан и той сега ще дойде.
— Нима господин Маникан знае тайната?
— Дьо Гиш няма тайни от Маникан.
Д’Артанян поклати глава:
— Повтарям ви, че никой не е присъствал на двубоя, освен ако господин Маникан не е един от двамата, които са отвели Дьо Гиш.
— Тихо! — каза кралят. — Той идва.
— Ще видим какво ще стане — прошепна мускетарят.
В същата минута на прага застанаха Сент-Енян и Маникан.
Глава седемнадесета
ЗАСАДАТА
Кралят даде знак на мускетаря, а след това и на Сент-Енян. Смисълът му беше: „Мълчете, ако ви е мил животът!“
Д’Артанян като войник се настани в ъгъла. Дьо Сент-Енян като фаворит се подпря на гърба на кралското кресло. Маникан изнесе напред десния си крак, след което се усмихна приятно и протягайки грациозно бялата си ръка, направи реверанс.
— Добър вечер, господин Маникан — каза кралят.
— Ваше величество ми оказва чест, канейки ме при себе си — поклони се Маникан.
— Да, за да узнаем от вас всички подробности за нещастния случай с Дьо Гиш.
— О, господарю, това е много тъжно!
— Бяхте ли с него?
— Не съвсем, господарю.
— Но вие сте пристигнали на мястото няколко минути след случката.
— Да, господарю, приблизително половин час след това.
— Как е станало нещастието?
— Знаете ли, господарю, къде се намира горичката Рошен?
— Да. Там е сборен пункт на ловците. Разкажете ми всички известни ви подробности за нещастния случай, господин Маникан.
Маникан се огледа, видя само Д’Артанян, който се беше облегнал на стената със спокоен, благодушен и доброжелателен вид, и Дьо Сент-Енян, с когото беше дошъл и който стоеше, както и преди, подпрян на облегалката на кралското кресло. Маникан събра смелост и започна: