Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— А-аа! — възкликна Д’Артанян.
— Представете си: вашият разказ ми се стори правдоподобен сигурно защото от него лъхаше такава увереност. Дьо Гиш се е борил с глигана и с никого другиго. Борбата е била дълга и ожесточена.
— А-аа! — пак така реагира Д’Артанян.
— За съжаление, така е.
— Сигурно, щом вие казвате, ваше величество. Сигурно погледът ми се е замъглил — кимна Д’Артанян, предизвиквайки възторг у краля.
— Значи сте съгласен с версията на господин Дьо Маникан?
— Разбира се, ваше величество.
— Сега разбрахте как е станало всичко, нали?
— Сега всичко ми се вижда съвсем различно, отколкото преди половин час.
— Как си обяснявате тази грешка?
— Много просто. В горичката Рошен аз разполагах само с един жалък фенер от конюшнята…
— А сега?
— Сега ми светят всички полилеи на вашия кабинет и ваше величество излъчва светлина колкото две слънца.
Кралят се засмя и Сент-Енян го последва.
— Ето и господин Вало — продължи Д’Артанян — не само си въобрази, че раната е от куршум, но дори му се стори, че е вадил този куршум от гърдите на дьо Гиш.
— Наистина — започна Вало, — аз…
— Докторе, всичко това ви се е присънило: раната на господин Дьо Гиш, куршумът, всичко това е сън — изреждаше неумолимо Д’Артанян, — не казвайте на никого, защото ще ви се смеят.
— Добре измислено — одобри кралят, — Д’Артанян ви дава чудесен съвет. Не разказвайте никому повече за своите сънища. Аз ви давам дума, че няма да съжалявате, господин Вало. Лека нощ господа. Ах, какво опасно нещо е засадата за глиган.
— Да, тя е много, много опасна, тази засада за глигани! — гръмко повтори Д’Артанян.
Той повтаряше това изречение във всички стаи, през които мина.
— Сега, когато сме сами — обърна се кралят към Сент-Енян, — кажи ми името на противника на Дьо Гиш.
Дьо Сент-Енян погледна внимателно краля.
— Не се безпокой — окуражи го кралят, — знаеш много добре, че ще трябва да му простя.
— Дьо Вард.
— Добре.
Отправяйки се към спалнята си, Людовик XIV добави:
— Да простя не означава да забравя.
Глава двадесета
КОЛКО Е ХУБАВО ДА ИМАШ ДВЕ ТЕТИВИ НА ЛЪКА СИ
Маникан си излезе от краля много доволен, че му се е удало така щастливо да се измъкне, и слизайки по стъпалата, усети, че някой го дърпа за ръкава.
Обърна се и видя Монтале, която му прошепна тайнствено:
— Господине, елате бързо, моля ви!
— Но къде, госпожице?
— Истинският рицар не би ми задал подобен въпрос, а просто би тръгнал след мен, без да иска обяснения. Отиваме при принцесата.
— Така ли? При принцесата?
Той тръгна след Монтале, която припкаше пред него лека като Галатея.
„Този път ловджийските истории са неуместни — каза си Маникан. — Но ако се наложи, ще опитаме… Ако се наложи, ще измислим нещо.“
Монтале все така подтичваше.
„Колко е уморително — мислеше си Маникан — да напрягаш едновременно ума и краката си.“
Накрая те пристигнаха. Принцесата беше привършила нощния си тоалет и беше облечена с разкошен пеньоар. Тя чакаше някого с явно нетърпение. Затова Монтале и Маникан останаха до вратата.
— Най-после! — възкликна тя.
— Това е господин Дьо Маникан — представи го Монтале. Маникан се поклони с уважение.
Принцесата направи знак на Монтале да се отдалечи. После се обърна към Маникан:
— Какво се е случило? Казват, че някой в замъка е бил ранен?
— За нещастие, да, принцесо… господин Дьо Гиш.
— Значи действително се е случило нещастие с господин Дьо Гиш. А знаете ли вие, господин Дьо Маникан — живо каза тя, — че кралят изпитва отвращение към дуелите?
— Разбира се, принцесо. Но дуелът с див звяр не се осъжда от негово величество.
— Надявам се, че няма да ме залъгвате с нелепата басня, пусната неизвестно от кого, че графът бил ранен от глиган. Не, не господине, истината е открита и в настоящия момент господин Дьо Гиш не само страда от раната си, но рискува да загуби свободата си.
— Уви, принцесо — въздъхна Маникан.
— Какво казахте на негово величество?
— Разказах му как господин Дьо Гиш е стоял в засада, как от горичката Рошен е изскочил глиган, как господин Дьо Гиш е стрелял по него и как накрая освирепелият звяр се е нахвърлил върху стрелеца, убил е коня му и е ранил него самия.
— И кралят повярва в това?
— Напълно.
— Вие ме учудвате, господин Дьо Маникан, вие ме учудвате! Принцесата започна да се разхожда из стаята, поглеждайки от време на време въпросително към Маникан, който неподвижно и безстрастно стоеше все на същото място.