Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Ваше величество знае, че на лов често стават нещастни случаи.
— На лов?
— Да, господарю. Искам да кажа, когато се устройва засада.
— Така ли? — възкликна кралят. — Значи нещастният случай е станал по време на засада?
— Да, ваше величество! — потвърди Маникан. Нима ваше величество не знае?
— Само в най-общи черти — каза в скоропоговорка кралят, който не обичаше да лъже. — За какъв дивеч беше направена засада?
— За глиган, господарю.
— Как така е хрумнало на Дьо Гиш да отиде сам на засада за глиган? Това е работа за селяни и подходяща само за човек, който няма кучета и викачи за един приличен лов, както маршал Дьо Грамон.
Маникан сви рамене.
— Младостта е безразсъдна — произнесе той наставнически.
— Продължавайте — нареди кралят.
— С една дума — подчини се Маникан и произнасяйки бавно дума по дума, местейки крака като човек, вървящ в блато, — с една дума, господарю, бедният Дьо Гиш е отишъл на засадата съвсем сам.
— Сам! Виж ти какъв ловец! Нима господин Дьо Гиш не знае, че глиганът се нахвърля на ловеца?
— Точно така е станало, господарю.
— Знаел ли е с какъв звяр ще има работа?
— Да, господарю, селяните са видели животното в картофените ниви.
— Що за звяр е бил?
— Двегодишен глиган.
— В такъв случай, господине, вие е трябвало да ме предупредите, че графът иска да се самоубива. Аз съм го виждал на лов и познавам умението му. Когато стреля по глиган, той взима всички предпазни мерки и стреля с каквото трябва, а сега е тръгнал на лов с пистолети.
Маникан трепна.
— С пистолети, прекрасни за дуел, а не за лов на глигани.
— Господарю, някои неща са необясними.
— Вие сте прав и произшествието, за което говорим, е от този род. Продължавайте.
По време на разказа Сент-Енян може би щеше да направи знак на Маникан да не се увлича, но кралят го наблюдаваше строго. Що се касае до Д’Артанян, то статуята на мълчанието в Атина щеше да бъде по-изразителна и шумна от него. Маникан, като продължи да се движи по избрания от него път, все повече се оплиташе в мрежите.
— Господарю — каза той, — вероятно е станало така: Дьо Гиш е дебнел глигана.
— На кон?
— На кон. Стрелял е и е пропуснал целта.
— Колко несръчен е бил!
— Звярът се е хвърлил към него.
— Като е убил коня!
— Ах, ваше величество знае за това?
— Казаха ми, че в горичката Рошен, на кръстопътя, е намерен мъртъв кон. Предположих, че това е конят на Дьо Гиш.
— Така е, господарю.
— Добре, значи конят е загинал, но какво се случило с Дьо Гиш?
— Дьо Гиш е паднал на земята, бил е нападнат от глигана и е ранен в ръката и гърдите.
— Ужасно! Трябва да признаем, че Дьо Гиш си е виновен сам. Как може да се ходи на засада за такъв дивеч само с пистолети? Забравил ли е разказа за Адонис?
Маникан се почеса по врата.
— Действително, това е голяма непредпазливост.
— Как си обяснявате това, господин Маникан?
— Господарю, каквото е писано от съдбата, то ще се случи.
— О, вие сте били фаталист?
Маникан не знаеше на кой господ да се моли. Тонът на краля не приличаше на тон на лековерен човек. От друга страна, в него се чувстваше настойчивост и суровост на съдебен следовател. — Звучеше повече насмешка, отколкото заплаха.
— Значи вие твърдите — продължи кралят, — че намереният мъртъв кон принадлежи на Дьо Гиш?
— Да, да, разбира се.
— Това учуди ли ви?
— Не, господарю. На последния лов, ако си спомняте, така беше убит конят под господин Сен-Мор.
— Да, но на него му беше разпран коремът. Ако коремът на коня на Дьо Гиш също беше разпорен, аз нямаше да се учудвам.
Маникан се облещи.
— Учудва ме това, че на коня на Дьо Гиш коремът е цял, затова пък му е пробито слепоочието.
Маникан се чудеше къде да се дене.
— Може би греша — каза кралят — и конят на Дьо Гиш не е ударен в слепоочието? Съгласете се, господин Маникан, че това е много странна рана.
— Господарю, вие знаете, че конят е много умно животно, може би е опитал да се брани.
— Но конят се брани с копита, а не с глава.
— Сигурно изплашеният кон е паднал — фъфлеше Маникан — и глиганът, глиганът… нали разбирате, господарю, глиганът…
— За коня, разбирам, но конникът?
— Много просто, след коня глиганът се е заел с конника и, както вече имах честта да съобщя на ваше величество, е раздробил китката на Дьо Гиш, когато той се е канел да стреля втори път, и после с удар на зъбите го е ранил в гърдите.