Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Последните думи на Маникан отнесоха и последните съмнения, останали не в сърцето, а в ума на принцесата. И не чувствителната жена, не подозрителната жена, а любещото сърце болезнено почувства опасността, надвиснала над Дьо Гиш.
— Смъртно ранен! — прошепна тя, като че ли не й достигаше въздух. — Нима казахте, че е смъртно ранен, господин Дьо Маникан?
— Пръстите му са раздробени и гърдите са му простреляни.
— Боже мой, Боже мой! — възкликна принцесата, трескаво възбудена. — Но това е ужасно, господин Дьо Маникан! Всичко това е направил онзи негодник, онзи страхливец, подлец и убиец Дьо Бард! Наистина под небето няма справедливост!
Маникан видимо беше развълнуван. Действително той беше вложил много енергия в защитната си реч.
Що се отнася до принцесата, тя съвсем забравяше за приличието, когато у нея се събудеше страст — гняв или любов, тогава нищо не можеше да спре порива й. Принцесата приближи до Маникан, който безсилно се беше отпуснал в креслото. Силното вълнение сякаш му даваше право да наруши етикета.
— Господине — каза принцесата, хващайки го за ръката, — бъдете откровен. Действително ли положението на Дьо Гиш е толкова сериозно?
— Много е сериозно — отвърна Маникан. — Най-напред, заради загубата на кръв от ранената ръка и, после, от раната в гърдите, където куршумът е засегнал някакъв важен орган.
— Значи той може да умре?
— Да, възможно е. Той ще умре без утехата, че вие знаете за саможертвата му.
— Но вие ще му кажете! Нали сте му приятел!
— Не, принцесо, аз ще разкажа на Дьо Гиш, ако, разбира се, е в състояние да ме чуе, само това, което съм видял: колко сте жестока към него!
— Господине, това би било варварско от ваша страна.
— Не, принцесо, ще му кажа цялата истина. На неговата възраст организмът е здрав и силен, а лекарите са опитни и вещи. Ако горкият граф се оправи, аз не искам да умре от друга рана, нанесена му в сърцето.
След тези думи Маникан стана, канейки се да си тръгне.
— Кажете поне — почти умоляващо го попита принцесата — в какво състояние е болният и кой лекар се грижи за него.
— Състоянието на графа е лошо, а за него се грижат доктор Вало — личният лекар на негово величество, и още един лекар, при когото занесохме ранения.
— Как? Той не е ли в замъка?
— Уви! Той беше толкова зле, че не можехме да го донесем до тук.
— Дайте ми адреса му, господине — живо каза принцесата, — аз ще се поинтересувам за здравето му.
— Улица Фер, тухлена къща с бели капаци на прозорците. На вратата е написано името на лекаря.
— При ранения ли отивате, господин Маникан?
— Да, принцесо.
— В такъв случай направете ми една услуга. Върнете се при господин Дьо Гиш, отстранете всички и си вървете и вие.
— Принцесо…
— Да не губим време за безплодни спорове. Работата е малко по-друга. Задоволете се с това, което ще ви кажа. Ще изпратя една от придворните си дами, а може и две, тъй като вече е късно. Не ми се иска да ви видят, или да го кажем направо — да ги видят. Тези предпазни мерки са ви ясни. Вие схващате от половин дума.
— Да, принцесо. Мога да постъпя още по-добре. Ще тръгна пред вашите дами. Така те няма да се лутат и в същото време ще им окажа помощ, ако се наложи.
— По този начин те ще влязат в дома, където е Дьо Гиш, без всякакви затруднения, нали?
— Разбира се, принцесо. Аз ще вляза пръв и ще отстраня всички пречки, ако случайно възникнат.
— Добре, господин Маникан. Вървете и чакайте на долната площадка на стълбите.
— Отивам, принцесо.
— Почакайте. Маникан се спря.
— Когато чуете да слизат две жени, тръгнете, без да се оглеждате.
— А ако слязат други две дами и аз се заблудя?
— Те ще плеснат три пъти тихо с ръце.
— Слушам, принцесо.
— Вървете, вървете!
Маникан се поклони за последен път и излезе радостен. Той знаеше, че посещението на принцесата е най-добрият лек за раните на Дьо Гиш.
Не беше минал и четвърт час, когато той дочу скърцане на отваряща се врата. После тихи стъпки и трикратно пляскане с ръце, което беше условният знак.
Маникан веднага излезе, съгласно дадената дума, и без да се огледа, тръгна към къщата на лекаря във Фонтенбло.
Глава двадесет и първа
ГОСПОДИН МАЛИКОРН, АРХИВАРИУСЪТ НА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО
Две жени, загърнати с наметала и с черни домина от кадифе, колебливо последваха Маникан.
На втория етаж, зад червени пердета, меко струеше светлината на лампата. В дъното на стаята на легло с вити колени лежеше Дьо Гиш. Главата му бе отпусната на две възглавници, очите му бяха безжизнени и помътени, а дългите черни коси се бяха пръснали по възглавницата и разпилени къдрици закриваха лицето му. Чувстваше, че в тази стая господства треската. Умът му беше завладян от видения, които Бог изпраща на пътниците, отправящи се във вечността. Няколко петна засъхнала кръв се тъмнееха на пода.