Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Не се отпускай. Трябва да поговорим.
Уелс вдигна вежди.
— Ами говори тогава.
— Не тук. Не искам да те обидя, но има определени неща, за които не желая да говоря на разстояние по-малко от километър от всякакви подслушващи или записващи устройства, а единственото място, където те са по-нагъсто, отколкото в тая твоя ферма за машинарии, е посолството във Вашингтон на коя да е там страна от третия свят, чиято верица тая седмица ще решим да разкатаем.
Уелс се усмихна някак хладно.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не мога да гарантирам поверителността на разговорите в собствения си офис? Наистина ли смяташ, че някой може да се промъкне в „Телеморфикс“? Имам такива устройства, за които дори и правителството може само да си мечтае. Или искаш да кажеш, че ми нямаш доверие, Даниъл?
— Искам да кажа, че по този въпрос нямам доверие на никого — нито на себе си, нито на тебе, нито на всеки друг, който някога би работил за нас. Нямам вяра нито на ТМКС, нито на правителството на САЩ, нито на въздушните сили, нито на филиала на американските бойскаути в Емпория, Канзас. Схващаш ли? Не се засягай.
Той извади пурата от устата си и огледа мокрия й, надъвкан край с разсеяно раздразнение, после я лапна отново и я засмука, докато другият й край засия в червено. Уелс се намръщи на облака плътен дим, който увисна във въздуха, но не каза нищо.
— Виж сега какво предлагам. Можем да пристигнем в Портланд за половин час. Нямам вяра и на моя самолет, щом става въпрос за такъв разговор, ако това ще те успокои, тъй че до приземяването ще си говорим за времето. Ти ще избереш квартала, а аз ще избера някой ресторант. Така ще знаем, че никой не разиграва предварителен сценарий.
Уелс се намръщи.
— Даниъл, това е… много изненадващо. Сигурен ли си, че е необходимо?
Якубиан се намръщи. Извади пурата от устата си и я смачка в един пепелник в стил „Ар деко“, използван по предназначение за първи път поне от половин век насам. Гримасата на домакина не убягна от вниманието му.
— Не, Боб, прелетял съм целия път дотук само защото според мене диетата ти не съдържа достатъчно протеини. По дяволите, човече, трябва да поговорим, казвам ти. Докарай две — три от твоите момчета от охраната. Ще ги изпратим заедно с моите да проверят дали мястото е чисто.
— И ще си седим там? Заедно със… с клиентите?
Генералът се разсмя.
— Исусе! Уплаши се, а? Не, ще ги разкараме оттам. Ще платим на собствениците достатъчно, за да се навият. Не се безпокоя за публичността, макар че можем да ги посплашим и за това. Просто искам един — два часа да не се притеснявам, че някой би могъл да ни подслушва.
Уелс продължаваше да се колебае.
— Даниъл, не помня откога не съм вечерял навън. Не съм излизал от тази сграда, откакто ходих във Вашингтон във връзка с онзи Медал на свободата, а това беше кажи-речи преди пет години.
— Тогава ще ти се отрази добре. Човече, притежаваш горе-долу половината свят — не ти ли се иска понякога да поразгледаш поне нещичко от него?
За някой страничен човек — като изнервената млада сервитьорка, която дойде на работа и откри, че тази вечер ще обслужва само двама клиенти, а сега ги гледаше от кухненската врата, където се чувстваше в относителна безопасност — мъжете на масата бяха горе-долу на една възраст, достатъчно стари, за да очакват с нетърпение първите си внуци. Обаче масата и столовете на съвсем малко обикновени дядовци биваха проверявани от цял охранителен отряд, а храната им се приготвяше под бдителните погледи на половин дузина телохранители.
Генералът беше седемдесетгодишен, дребен и набит, ала младееше. За годините, прекарани в Близкия изток, кожата му беше добила цвета на мляко с кафе. Навремето, когато учеше във Военновъздушната академия, беше тренирал борба и походката му все още беше стегната и наперена.
По-високият също бе доста мургав, макар че тенът му се дължеше на промени в меланина — щит срещу състаряващия ефект на ултравиолетовата светлина. Заради изправената му стойка и стегнатото му тяло сервитьорката — разочарована, че не разпозна тези двама очевидно важни гости — предположи, че е по-младият от двамата. Объркването й беше разбираемо. Само бавните му, предпазливи движения и жълтеникавият оттенък в бялото на очите му издаваха десетките операции и суровия дневен режим, който го поддържаше жив и позволяваше на живота му да прилича на що-годе нормален.
— Радвам се, че дойдохме.
Уелс предпазливо отпи от виното, после остави чашата си и присви долната си устна, за да преглътне течността — всяко движение беше извършено със строга отмереност. Сякаш бе направен от крехък кристал, като някое създание от приказките.