Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Марет не заговори отново за своя произход, нито за намерението си да изостави търсенето. Не спомена за ненавистта си към магията или за страха си от онези, които я притежаваха. През повечето време вървеше мълчаливо и ако казваше нещо, то бе свързано с местата, през които минаваха, и създанията, които ги обитаваха. Като, че бе оставила случката в Кълхейвън зад гърба си. Явно беше решила да не се разделя с Кинсън, въпреки че не го обяви на глас. Често го поглеждаше с усмивка. Понякога преди да заспи сядаше близо до него. Той усети че на няколко пъти му се приисква тя да го целуне отново.
— Вече не тая гняв — каза Марет веднъж, като гледаше само пред себе си и избягваше погледа му. Вървяха един до друг през една ливада, пълна с жълти диви цветя. — Толкова време таих гняв в себе си — продължи след малко. — Към майка си, към баща си, към Бремен, към друидите, към всички. Гневът ми даваше сила, но сега само ме изтощава. Сега просто вече съм изморена.
— Разбирам — отвърна той. — Пътувам вече повече от десет години — като че откакто се помня — и то винаги в търсене на нещо. Сега искам само да спра и да се огледам наоколо. Искам да имам дом някъде. Мислиш ли, че това е глупаво?
Тя се усмихна на думите му, но не отговори.
Късно на третия ден, след като напуснаха Кълхейвън, те стигнаха Рейвъншорн. Вече бяха навлезли в сянката му и се изкачваха към възвишенията, когато слънцето започна да потъва зад западния хоризонт. Небето се озари в прекрасна палитра от оранжево, алено и мораво. Багрите погълнаха всичко, пропиха се в земята и достигнаха и до онези кътчета, които бяха започнали да потъват в здрач. Кинсън и Марет спряха, за да хвърлят поглед назад към тази красота, когато едно самотно джудже се появи на пътеката пред тях.
— Кои сте вие? — попита то без заобикалки.
Беше само, въоръжено само с една сопа, но Кинсън веднага разбра, че наблизо има още. Той каза на джуджето кои са и добави:
— Търсим Риска. Друидът Бремен ни изпрати да го намерим.
Джуджето не каза нищо, обърна се и им кимна да го последват. Вървяха няколко часа, пътечката се извиваше през хълмовете към по-ниските склонове на планината. Светлината вече беше съвсем слаба, но луната и звездите се показаха, за да осветяват пътя им. Захладя и дъхът им излизаше на облачета. Докато вървяха, Кинсън се оглеждаше за следи от други джуджета, но не забеляза нищо.
Най-накрая се спуснаха към една долина, където горяха няколко десетки лагерни огньове, а около тях се бяха скупчили множество джуджета. Те обърнаха очи към тях, когато приближиха, и неколцина станаха от местата си. В суровите им погледи личеше подозрение, разговорите помежду им преминаха в шепот. Като че нямаха много вещи, но на колана и гърба на всеки от тях бяха запасани оръжия.
Кинсън за миг се зачуди дали всъщност той и Марет не са заплашени. Приближи се бързо до нея, а очите му се стрелкаха наляво-надясно. Не се чувстваше в безопасност. Усещаше неприязън и враждебност. Дали тези джуджета не бяха ренегати, отлъчили се от основната армия? Дали армията изобщо вече съществуваше?
И изведнъж зърна Риска. Чакаше ги да приближат. Не изглеждаше никак променен от раздялата им при Адския рог, ако не се брояха новите белези от остриета по лицето и ръцете му. А когато на обветреното му лице се появи усмивка и ръката му се протегна за поздрав, Кинсън Рейвънлок разбра, че всичко ще бъде наред.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
На десетия ден след среднощната атака на Джърл Шанара армията на Господаря на Магията нападна елфите в долината Рен.
Те обаче не бяха заварени неподготвени. През цялата предишна нощ активността във вражеския лагер беше необикновено висока. Бяха запалени толкова лагерни огньове, че накрая сякаш цялата равнина заблестя. Обсадните машини, оцелели след атаката на елфите, бяха извлечени напред като огромни гиганти, възправящи се в нощта — четвъртити, тромави кули, които се олюляваха и проскърцваха. Дългите, наклонени рамена на катапултите и метателните машини хвърляха сенки като прекършени крайници. Много преди изгрев отделните части на армията започнаха да се събират и елфите можеха да чуят чак от началото на прохода звъна от навличането на броните и запасването на оръжията. Тежкият тътен от множество ботуши сигнализира за сформирането на бойните единици. Конете бяха оседлани и доведени и кавалерията препусна да заеме позиции по фланговете на армията, за да предпазва стрелците и пешаците. Нямаше никакво съмнение какво се случва и реакцията на Джърл Шанара не закъсня.