Първият крал на Шанара

— Не — каза той тихо, задържайки погледа й.

— Да. Искаше ми се да вярвам, че не съм така хипнотизирана. Ако не беше разрушил влиянието му върху мен, и двамата щяхме да сме мъртви. Аз бях напълно безполезна. Толкова съм погълната от търсенето на истината за себе си, че излагам на опасност всички. — Тя стисна устни. — Той се нарече мой баща. Един черепоносец. В едно излъга, но в друго може би не. Ами ако е вярно? Ако баща ми е черепоносец? Не бих искала да научавам. Не искам вече да имам нещо общо нито с магията, нито с друиди, нито с крилати ловци или талисмани. — Сълзите й отново потекоха, а гласът й затрепери. — Аз съм дотук. Нека друг да продължи с теб. Аз приключвам.

Кинсън се загледа в мрака.

— Не можеш да направиш това, Марет — рече той накрая. — Не, не казвай нищо, само ме слушай. Не можеш да го направиш, защото не си такъв човек. Трябва да продължиш. Помощта ти е нужна на онези, които не могат да си помогнат сами. Осъзнавам, че не си желала подобна отговорност. Но така стоят нещата, ще трябва да понесеш това бреме, то ти е дадено, защото си от малцината, които могат да го поемат. Ти, Бремен, Риска, Тей Трифънйъд — последните друиди. Само вие четиримата, защото вече никой друг не остана и може би няма и да се появи.

— Не ме е грижа — измърмори тя унило. — Изобщо.

— Напротив — настоя той. — Всички ви е грижа. Ако не беше така, борбата с Господаря на Магията щеше да е приключила много отдавна и всички ние щяхме да сме мъртви.

Те стояха загледани един в друг в настъпилата тишина, подобно на статуи, останали да се издигат насред руините на града.

— Прав си — каза накрая тя, гласът й беше толкова тих, че едва се чуваше. — Наистина ме е грижа.

Тя се приближи към него, вдигна лице към неговото и го целуна по устата. Ръцете й се плъзнаха около кръста му и го привлякоха към нея. Целувката й беше дълга и не просто приятелска или от благодарност. Кинсън Рейвънлок усети как в гърдите му се заражда някаква топлина. Отвърна на целувката й, а ръцете му се обвиха около нея.

Когато устните им се разделиха, тя остана притисната към него за миг, със сведена до гърдите му глава. Той усещаше как бие сърцето й. Чуваше дишането й. Тя отстъпи крачка назад и го загледа, без да продума. Огромните й тъмни очи бяха изпълнени с удивление.

После се наведе да вдигне захвърлената тояга и отново тръгна през гората, на изток, по брега на Сребърната река. Кинсън се взираше след нея и се опитваше да осмисли случилото се, докато тя не се превърна просто в сянка. После се затича да я настигне.

Вървяха два дни, без да срещнат никого. Всички села, ферми, колиби и пазарища, през които минаха, бяха изгорени и изоставени. Имаше следи от преминаването на Северната армия и бягството на джуджетата, но не срещнаха нито едно от тях. Птици кръжаха из небето, малки животинки притичваха по земята, насекоми жужаха в калините, а рибите се стрелкаха из водите на Сребърната река. Кинсън и Марет внимаваха за появата на черепоносци или други от безбройните създания от отвъдното, които служеха на Господаря на Магията. Никой не се появи. Намериха вода и храна, но в съвсем оскъдни количества и винаги от дивата природа. Дните бяха горещи и се нижеха бавно, само от време на време падаха дъждове и охлаждаха дебрите на Анар. Нощите бяха ясни, небето се изпълваше със звезди, луната грееше ярко. Светът беше потънал в покой — стихнал и пуст. Започна да им се струва, че всички, приятели и врагове, са се разтворили в нищото.