Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
От време на време решаваше да поговори с нея. Да й каже, че тя е човекът, за който винаги се е смятала, че вижда добрината й, на която сам е станал свидетел и че тя никога не може да бъде надвита от нещо толкова незначително като кръвното наследство. Но не успя да формулира мислите си така, че да не прозвучат снизходително, и се страхуваше от реакцията й. Тя като че ли беше доволна само от компанията му и въпреки че бе отвърнал доста грубо на предложението на Бремен да тръгне с него, той всъщност тайничко беше щастлив, че е станало така. Чувстваше се все по-удобно с нея, с историите, които си споделяха, с разговорите им, с факта, че всеки знаеше за какво мисли другият, и с близостта, която чувстваше към нея и която така и не можеше да обясни. Тя се пораждаше от такива дребни нюанси, като звученето на гласа й, начина, по който го поглеждаше, и усещането за съпричастност, далеч надхвърлящо близостта между спътници. Достатъчно е, реши той накрая, че е до нея, в случай че тя реши да поговори с някого. Марет знаеше, че за него произходът й и самоличността на баща й нямат никакво значение.
Стигнаха Кълхейвън по здрач. Вече захладняваше, в сенките се носеше острата миризма на смърт. Столицата на джуджетата беше изгорена до основи и разграбена. Не беше останало нищо освен угар, отломъци, обгорени греди и разпръснати кости. Мнозина от мъртъвците лежаха там, където ги бе стигнала смъртта. Вече не можеха да бъдат различени един от друг, но по костите личеше, че някои от тях са деца. Пограничникът и момичето излязоха от гората на откритото, където бе построен града, и спряха да огледат трагедията. После тръгнаха бавно през касапницата. Атаката се бе провела преди седмици, огньовете отдавна бяха изтлели, а земята вече бе започнала да се възстановява от пожара, мънички зелени кълнчета трева бяха подали глава изпод пепеляка. Никъде обаче не се виждаше жива душа. Почернелият от огъня Кълхейвън тънеше в тишина.
В центъра на града откриха огромна яма, в която бяха нахвърляни и изгорени телата на стотици джуджета.
— Защо не са избягали? — попита тихо Марет. — Защо са останали? Не може да не са знаели. Сигурно са ги предупредили.
Кинсън не продума. Тя знаеше отвора не по-зле от него. Надеждата можеше да ти изиграе лоша шега. Той се взря в далечината, отвъд ширналите се руини. Къде бяха оцелелите джуджета? Това беше въпросът, на който трябваше да намери отговор сега.
Тръгнаха бързо през разрушенията, защото вече нямаше какво да търсят в тях. Светлината ставаше все по-слаба и искаха да излязат от града, за да устроят лагера си за през нощта. Тук нямаше да открият нито храна, нито вода, нито имаше къде да се приютят. Нищо не ги задържаше в Кълхейвън. Продължиха, следвайки реката натам, където тя лениво се извиваше извън гъстата гора, на изток. Може би положението там няма да е толкова лошо, помисли си с надежда Кинсън. Може би там щеше да има живот.
Нещо се стрелна от развалините и накара пограничника да трепне. Плъхове. Не ги беше забелязал досега, но те, разбира се, бяха тук. Както сигурно и други мършояди. Той внезапно изтръпна при пробудилия се спомен от детството му, когато беше заспал в подземна кухина, която бе решил да изследва, и се бе събудил покрит с плъхове. Тогава, в онзи кошмарен миг, смъртта му се бе сторила съвсем близо.
— Кинсън! — изсъска внезапно Марет и спря.
Пред тях стоеше увита в наметало неподвижна фигура. Можеше да се разбере единствено, че е мъж. Но откъде се бе появил, оставаше загадка. Той просто се материализира като че от самия въздух, но сигурно се беше крил някъде и ги беше чакал. Стоеше близо до брега на реката, по който вървяха, прикрит от мрака на нощта и сянката на една каменна стена. Като че ли не ги заплашваше с нищо, просто си стоеше там и чакаше да се приближат.
Кинсън и Марет бързо се спогледаха. Лицето на мъжа бе в сянката на качулката, а ръцете и краката му се губеха из диплите на наметката. По нищо не можеха да разберат кой е.
— Здравейте! — поздрави го Марет тихо. Тя държеше пред себе си тоягата, която Бремен й беше дал като щит.
Не последва нито отговор, нито някакво движение.