Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
След малко спря, обърна се и зарея поглед към назъбената линия на дърветата. „Умел е с меча, но стъпката му не е достатъчно лека“ — помисли си, когато предупредителната нотка на кръвната песен набра сила.
— Имаш да обсъдиш нещо с мен, Даверн? — извика той към сенките.
Кратка пауза, последвана от тиха ругатня, а миг по-късно корабостроителят Даверн се появи от мрака. Носеше меч на кръста си и стискаше здраво дръжката му. По горната му устна лъщеше пот, но гласът му прозвуча спокойно:
— Виждам, че все така ходите невъоръжен, милорд.
Вейлин остави думите му без внимание.
— Отдавна ли репетираш този момент?
Самообладанието на Даверн понесе сериозен удар.
— Не разбирам…
— Смяташ да ми кажеш, че баща ти е бил добър човек. Че като съм го убил, съм съсипал живота на майка ти. Как е тя, между другото?
Устните на младежа се изкривиха от усилието му да навие гнева си. Моментът се проточи. Вейлин усети силното желание на Даверн да зареже всяка преструвка.
— Гореше с омраза към теб до деня на смъртта си — каза накрая корабостроителят. — Хвърли се в морето, когато бях на дванайсет.
Споменът се върна неканен и ясен. „Дъждът, който се лее на студени пелени, пясъкът е опръскан с кръв. «Съпругата ми» — прошепва един умиращ мъж…“
— Не знаех — каза той на Даверн. — Съжалявам…
— Не съм дошъл за извинението ти! — Младежът пристъпи напред и оголи зъби.
— За какво си дошъл тогава? — попита Вейлин. — Да отмиеш с кръвта ми скръбта си? Да поправиш разбития си живот? Наистина ли вярваш, че ще постигнеш това, а не примката на бесилото?
— Дойдох за справедливост… — Даверн направи още крачка към него и хвана с лявата си ръка ножницата, готов да извади меча, но после застина, спрян от смеха на Вейлин.
— Справедливост? — каза Вейлин, след като смехът му утихна. — И аз потърсих справедливост веднъж, от един старец, оплел се в интриги. Той ми я даде, а в замяна аз му продадох душата си. И направих това заради теб и майка ти. Ерлин не ти ли каза?
— Мама твърдеше, че той лъже. — Нотка на колебание се промъкна в гласа на Даверн, но само толкова, а кръвната песен звънтеше предупредително. „Не можеш да прогониш дългогодишна омраза с няколко думи.“ — Ерлин се опитваше да смекчи гнева ѝ с лъжите си — продължи Даверн. — А мен да отклони от справедливата кауза.
— Значи остава да ме убиеш, и готово. — Вейлин разпери ръце. — Понеже каузата ти е справедлива.
— Къде ти е мечът? — попита Даверн. — Донеси си меча и да уредим това.
— Мечът ми не е за такива като теб.
— Проклет да си! Донеси си ме…
Откъм дърветата се чу тих звук като от прекършена съчка.
Вейлин се метна към младежа, сграбчи го през кръста, преди той да е извадил меча си и наполовина от ножницата, и го повали на земята. Нещо изсвистя на крачка над главите им.
Даверн започна да се мята и Вейлин се претърколи настрана. Още откъслечни звуци долетяха откъм дърветата.
— Претърколи се надясно! — викна Вейлин на младежа, а самият той се претърколи наляво миг преди десетина стрели да се забият в земята около тях.
— Какво? — извика сащисаният Даверн и понечи да се изправи.
— Легни! — изсъска ядосано Вейлин. — Нападат ни.
Нов звън на тетива. Даверн се метна по лице на земята; стрелата разсече въздуха наблизо.
„Не за него — осъзна Вейлин, вперил поглед в тъмната линия на дърветата. — Не за него ме е предупреждавала песента.“
— Тичай в лагера — каза му Вейлин и свали плаща си. — Вдигни тревога.
— Аз… — Даверн се оглеждаше трескаво, все така прилепен към земята. — Кой?
— Стрелци с дълги лъкове, струва ми се. — Вейлин метна плаща си във въздуха и той се разтанцува, разкъсан от поредния залп. — Тичай в лагера!
Самият той скочи на крака и хукна към дърветата, като броеше наум. Щом стигна до три, се хвърли отново на земята, изчака поредният залп да изсвисти над него, после отново скочи и хукна, като свръщаше ту насам, ту натам, докато не зърна първия — закачулена фигура, която се надигна от високата трева на десетина крачки от него с опънат наполовина лък. Вейлин хукна към стрелеца, метна се по очи на земята и се превъртя, разминавайки се на косъм със стрелата. Изправи се със скок и перна с отворена длан стрелеца по брадичката, с което го повали моментално. Друг нападна отляво, зарязал лъка си в полза на нож с дълго острие. Вейлин грабна лъка на поваления мъж и замахна с него в широка дъга. Лъкът удари втория мъж по главата и той политна назад, като сечеше трескаво въздуха. Вейлин се изправи, остана така един удар на сърцето, после се метна настрани миг преди стрела да профучи край него и да се забие в гърдите на залитащия мъж.