Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Олаф Рикесон беше притежавал този ключ преди Снори. Той бе взет от замръзналия му труп и преди да умре, Рикесон беше събрал армия с негова помощ. Армия, която си мислел, че може да тръгне срещу портите на Йотенхайм и да се изправи срещу великаните, от които се страхуват самите богове. С този ключ Рикесон беше отварял нещо повече от врати — беше отварял сърца, беше отварял умове.
Протегнах се колкото високо можех, хвърлих се напред и пъхнах ключа в дупката за навиване на войника. Обсидианът се разтече в ръката ми, по-студен от лед, и опари кожата ми, но аз продължих да го стискам и в момента, щом срещна ключалката, той се превърна в дебела черна пръчка, завършваща с конус, покрит с безброй дупчици.
Има си правило за навиването и развиването, правило по-старо от империите, даже със специални термини за него: по часовниковата стрелка и обратно на часовниковата стрелка. В едната посока се навива, в другата се развива. В напрежението и студения ужас на момента аз просто налучках. Вложих всичките си сили в тази задача. За три удара на сърцето ми, всеки от които сякаш отекваше по-бавно и от най-скръбния погребален звън, проклетията не помръдваше. Времето се сгъсти около мен. Войникът спря с дрънчене насред обръщането и започна да се извърта пак към мен, теглейки ключа от ръката ми. Едната му ръка посегна да ме хване, огъвайки се около лакътната става по начин, който издаваше лъжата във всяка претенция за човечност. Дългите метални пръсти се разтеглиха, за да обгърнат кръста ми; всеки от тях завършваше с нокти, така наточени, че можеха да отделят плътта от костите.
Дали допълнителният страх ми вдъхна сила, или пък Локи вече си беше направил своята шега, но ненадейно ключалката поддаде и ключът се завъртя рязко със звук като от чупенето на нещо скъпо. Последва еклив метален звън и многогласно жужене, докато хиляди колелца, маховици, анкерни механизми се въртяха свободно. Войникът замря със стържене точно когато ключът се изтръгна от хватката ми и металното лице се извъртя към мен. Цялото нещо клюмна и странната светлина в медните очи угасна. Само след секунда стоманеният великан стоеше застинал пред мен, без нито помен от звук, нито намек за движение.
Пръстите му почти обхващаха кръста ми и върхът на нокътя на най-дългия от тях бе направил осемсантиметров срез в ризата ми. Малко алено петънце тъкмо започваше да се разстила по плата.
— Мамка му! — Хванах пръста и се опитах да го избутам назад. Хенан се втурна да ми помогне, озъртайки се нервно към войника, докато дърпаше. Въпреки привидната отпуснатост на механизма пръстът изобщо не поддаваше, все едно бях затворен зад железни решетки.
— Измуши се — каза Хенан.
— Какво? — Дори най-мършавият труп в задния двор на затвора за длъжници не би могъл да се измуши през пролуката между пръстите.
Вместо отговор Хенан вдигна ръце над главата си и приклекна.
— Аха. — Не беше особено достойно, но какво пък? Последвах примера му и миг по-късно изпълзях изпод ръката на войника без допълнителни наранявания освен откъснатия от рамото ми сърмен еполет.
— Ти го спря! — Хенан зяпаше войника. Сега, отблизо, вече проявяваше страхопочитанието, което му липсваше, когато го наблюдаваше иззад ъгъла и ме подтикваше да щурмувам сградата и всичките ѝ пазачи с голи ръце.
— Ако не мога да направя нещо повече от това, значи сме го загазили. — Една голяма част от ума ми се беше посветила на задачата да ми крещи да бягам. Но лицето на Едрис Дийн плуваше над този шум, не както го бях видял на Беерентопен тази пролет, а както изглеждаше, когато мама се свлече окървавена от меча му. Аленото петно от нокътя на войника се разстилаше като спомен за раната, нанесена ми от острието на Едрис в онзи ден. Растеше бавно, разцъфвайки от мястото на старата рана, която едва не ми беше отнела живота. За миг гледката ме хипнотизира.
— Джал! — повика ме настойчиво Хенан и ме подръпна за ръкава.
— Принц Джалан — казах. — Пусни ме. — Отърсих се от момчето, взех ключа и заобиколих войника, за да застана лице в лице с него. Улицата вляво и вдясно се простираше празна. Някакъв вестоносец изтрополи по една пресечка на петдесетина метра от нас, погълнат от работата си. Вдигнах ръка, хванах се за рамото на войника, стъпих на коляното му и се повдигнах.
— Джал… принце… ние трябва… — Хенан посочи към вратата.
— Заключена е и от другата ѝ страна има мъже с мечове — казах, взирайки се в блестящия метален череп на създанието.
Върху гладкото чело, където лицето ми се изкривяваше в кошмарно отражение, един малък метален диск се издигаше на косъм над околната повърхност. Ударих го отстрани с ключа и той се плъзна и разкри кръгла дупчица, не по-голяма от зеница. Притиснах конусовидния връх на ключа към дупката и си пожелах хитроумното приспособление на Локи да проработи. Беше нужен миг концентрация, преди обсидианът да се разтече отново, течна нощ, която се преоформяше под пръстите ми, студена от възможности, процеждаща се в теснотата на дупката, докато накрая държах в ръка края на тънка черна пръчица.