За честта на крадеца [bg]
- Автор: Хьюлик Дуглас
- Серия: Истории за Кин #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554505
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «За честта на крадеца [bg]». Краткое содержание книги:
„За честта на крадеца“ е неподправено удоволствие: задъхана, забавна, изненадваща история в запомнящ се свят, богата на великолепни образи. Такива истории ви напомнят защо обичате да четете. О, да, по дяволите, имаме си нов талант, влязъл в играта. Прочетете тази книга. Сериозно — прочетете я!“ Брент Уикс, автор на бестселъри в класацията на „Ню Йорк Таймс
Третият вид е „тесният нос“. Тъкмо такава работа върша аз за Нико — следя какво правят подчинените му, откривам кой го мами, а кой — не и се старая да решавам дребните проблеми, преди да са станали големи. Тази работа не ме прави любимец на сродниците, затова пък ми дава нещо, което липсва на другите два вида носове — широк здрав гръб. Ако някой реши да ме бастиса, първо трябва да помисли каква отплата ще стовари върху него Нико. Не е зле човек да е в моето положение. Но както всичко останало то си има и лоши страни. Една от тях е задължението ми да се явявам пред Нико, и то често.
Вратата над стълбата се отвори и двамата „пестници“ ме набутаха в канцеларията. Стаята беше почти празна — бюро, два стола, четири голи стени и прозорче с изглед към улицата. На бюрото имаше чиния с остатъците от закуската на Нико и от нея се разнасяше миризма на печено месо и лой. Двама мъже ме чакаха сред тези аромати.
Нико стоеше пред прозореца с ръце зад гърба. Примигах заради яркия лъч светлина, която го обливаше, но не отклоних поглед, за да не проявя неуважение.
В разцвета си Нико беше същинска канара от кости и мускули, в тялото му спокойно можеха да се поберат двамина като мен. Но вече беше късно, клонящо към залез подобие на самия себе си. Още беше грамаден и силен, но мускулите му не изпъкваха толкова. Кожата под брадичката му започваше да провисва, натежаваше от плюскане. Под очите му се бяха впили сивкави сенки, които при неподходящо осветление му придаваха изнурен вид. И косата му оредяваше. Но дори с натрупаните години Никодемус Алудрус си оставаше по-корав от повечето мъже. Доказа го само преди три месеца, като счупи гръбнака на наемен убиец, който вече стягал примката около шията му. Никой не се съмняваше, че Нико още е подходящ за главатар.
Другият в стаята се бе облегнал на отсрещната стена и бе скръстил ръце. Сребърни пръстени блещукаха по пръстите и ушите му. В този кльощав дългуч се долавяше нещо рязко и наежено — и в ума, и в лицето, и дори в дрехите. Имаше странния прякор Мардата и беше един от старшите улични тартори, подчинени на Нико. Ако за Нико можеше да се каже, че предпочита да премахва пречките с оловна тръба в ръка, Мардата харесваше кинжала. С него би трябвало да се погаждаме чудесно — еднакъв подход, сродни души и така нататък. Само че бяхме като куче и котка.
И двамата не изглеждаха в добро настроение. Също като мен.
Нико заговори, без да ме погледне.
— Дрот, много любезно от твоя страна, че дойде. Седни.
Подчиних се. Чух как пестниците застанаха зад мен от двете страни на вратата. И те, и Мардата останаха в стаята, което не ми хареса. Обикновено говорех с Нико насаме — той предпочиташе да научава пръв новините.
— Не съм свикнал да чакам никого два дена — натърти Нико.
Сковах се на стола. Два дена ли? Гадост… Мендрос не спомена, че главатарят ме е повикал вчера. Разтърках си очите в опит да се посъбудя. Лапнах едно ахрами.
— Бях зает с една далавера, когато ми предадоха. Не знаех, че си чакал дълго.
— Както чувам, предали са ти, след като си видял сметката на контрабандиста.
Примигах. По дяволите, как Нико бе научил за Ател? Доста се постарах да не се разчува…
А-а… Разбира се
— Чул си от Трошача — промърморих.
— Онзи мъчител ми наприказва за тебе доста неща — сподели Нико, все още загледан през прозореца. — Но не чух и една добра дума.
— Мръсникът е вбесен, защото аз…
Нико вдигна месестата си ръка, за да млъкна.
— Дрот, хич не ми пука с какво се захващаш за своя сметка. Стига ми да получавам своя дял. Много ми пука обаче, когато моите хора не си вършат работата.
Не беше трудно да позная, че говори за мен.
— Виж какво, моля те да ме извиниш, че се забавих. Наистина не знаех, че си ме чакал толкова…
Нико се извъртя към мен и изрева:
— Майната му на чакането! Защо трябваше аз да те повикам, а? Ако си вършеше работата, вместо да търсиш скапани реликви, още онзи ден щях да чуя от тебе какво става в Десетте пътя. Вместо това до мен стигнаха само слухове от улицата. Дрот, не е моя работа да събирам слухове, защото плащам на тебе за това!
— Десетте пътя ли? — смънках и засмуках семето. Припомних си всичко, което Мендрос ми каза преди малко, прехвърлих в ума си и станалото през последните два месеца. Пак не открих нищо важно. — Но защо, да му се не види, се тревожиш толкова за Десетте пътя?