Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
Обяснението й съвсем не прозвуча на Гейдж убедително, но съмненията ни най-малко не намалиха интереса му към младата жена. Въпреки мръсното й лице и рошавата, сплъстена коса, падаща по раменете и гърба й, красотата на Шимейн бе повече от очебийна. С деликатно изваяното си лице тя приличаше на приказно видение от сънищата на някой художник, което той талантливо бе претворил с четката си и сетне бе съживил с нежна целувка. Очевидно във вените й течеше ирландска кръв, защото на света нямаше друга нация, тъй щедро надарена с подобна комбинация от огненочервена коса, искрящо зелени очи и снежнобяла кожа. Дрехите й бяха парцаливи, но грациозната й осанка издаваше финес и благородство. Наистина, Шимейн О’Хърн имаше царствено излъчване и гледаше Гейдж право в очите, леко вирнала брадичка, сякаш изобщо не се съмняваше, че е равна нему.
Гейдж усети необичаен трепет и се запита кое го е развълнувало повече — дали това, че е открил момиче, което изглежда напълно подходящо за бавачка на сина му, или неочакваната възможност да се сбъдне и онази негова още по-безумна мечта, която дори не се бе надявал да осъществи. Предчувстваше, че ако успее да купи тази жена, много скоро ще поднесе изненада и на приятелите, и на враговете си. Но в крайна сметка не му беше за пръв път да се опълчва срещу общоприетите порядки в името на това да върви по пътя, който сам си бе предначертал.
Гейдж укроти необуздания полет на фантазията си и като си придаде равнодушен вид, посочи момичето на боцмана.
— Господин Харпър, бих желал да проуча онази затворничка.
Джеймс Харпър изпъна шия, за да види коя от жените беше събудила интереса на заселника. Точно тогава една грозна старица пристъпи пред Шимейн. Изненадан от странния му вкус, Харпър й кимна да се приближи, питайки се дали този човек е с всичкия си. Но Гейдж махна раздразнено, за да отпъди старицата, отмести се така, че Шимейн да го вижда добре и сам я по-вика с едно единствено движение на ръката.
С пълното съзнание, че блестящите кафяви очи на непознатия поглъщат жадно всяко нейно движение, Шимейн се изправи и тръгна бавно към тълпата затворнички, по чиито намръщени физиономии се четяха неприкрита завист и неприязън. Все пак, всички й правеха път, макар и с неохота. Всички, освен Мориса Хачър.
— Ако съм на твое място, скъпа, щях да помисля малко преди да тръгна с тоя момък Торнтън. Виж, Шимейн, през целия си живот не съм виждала толкоз хубав младеж. Искам го за себе си. И ако ти ми се изпречиш на пътя, това никак няма да ми се понрави. Страшно ще ми се прииска да те накълцам на парченца.
Шимейн беше изумена от това, че Мориса продължаваше да се заяжда с нея. И най-големият идиот досега би трябвало да е разбрал, че е прекалено твърдоглава, за да се поддаде на подобни заплахи.
— А ако аз бях на твое място, Мориса — отвърна тя с ледена усмивка, — щях да помисля за боя, който би могъл да ми нанесе този мъж, ако нараня неговата робиня, особено ако е платил добра цена за нея.
— Няма да се отървеш от мене, Шимейн, помни ми думата. И щом те намеря, ще те накарам да съжаляваш, задето не си послушала предупреждението ми. Тъй хубавичко ще ти размажа фасона, че господарят ти няма да иска дори да те погледне.
Гласът на Шимейн беше тих, но очите й пронизваха проститутката като две бляскави ками.
— Надявам се, че няма да останеш изненадана, Мориса, ако кажа на господин Торнтън, че си ме заплашвала.
С тези думи тя я заобиколи и продължи напред. Мириса изръмжа ядно. Беше опитала почти всичко, за да види проклетата ирландска кучка мъртва или поне сериозно осакатена, но бе претърпяла неуспех и това я изпълваше с дива ярост, още повече сега, когато беше очевидно, че червенокосата ще грабне лъвския пай. Един обезобразяващ белег през лицето със сигурност би разколебал желанието на хубавия господин Торнтън да притежава тази никаквица.
Шимейн се спря пред Джеймс Харпър, но той дори не си направи труда да вдигне поглед от свитъка документи, който разглеждаше. Цялата олелия около този заселник беше започнала да го изнервя. Подобно на Потс, той бързаше да приключи с продажбата, за да слезе на сушата и да обърне няколко огромни халби с бира. Без да откъсва очи от списъците, Харпър попита кратко:
— Име?
— Шимейн О’Хърн.
При звука на този кадифен глас главата му рязко се изправи. Името извика в съзнанието му образа на стройната, червенокоса красавица, която бе съзерцавал толкова пъти с пламенно възхищение, както отдалеч, така и отблизо. Ако имаше затворничка, която Харпър не желаеше да види продадена на друг мъж, то това бе тъкмо момичето, което бе разбудило надеждите и фантазиите на много от моряците на „Гордостта на Лондон“. Беше успяла да омагьоса дори капитан Фич, но само най-дискретните членове от екипажа знаеха, че съпругата му не след дълго ще има всички основания да ревнува от ирландката. Много скоро капитанът щеше да отведе Шимейн О’Хърн в една къщичка наблизо и да я направи своя любовница. Харпър не беше особено щастлив, че на него се пада задачата да сводничи на своя началник в този план, но просто нямаше избор.