Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Тази „болка“ ще роди и острите удари под кръста от същите лица и издания, на които Константин Павлов бе нужен, и използван в първите години на „промяната“.
… 2 април е, 1998 година. Изминали са година и три месеца от както се оперирах от оня, дето върви назад. И е последният от месеците, в които ми вливаха болезненият „калгевакс“. Преди да вляза в операционната пък Коста получи инсулт… Не сме се виждали дълго.
Имам покана за откриването на изложба в София на младия врачански художник Николай Петков. Веска и Кирил Петкови ми бяха донесли покана, а сутринта специално се обадиха да разберат ще пътуваме ли. Не се чувствах добре, не ми се пътуваше. Но по радиото от сутринта поздравявали Константин Павлов за 65-тия му рожден ден. Елена, съпругата ми, ме гледа изпитателно и казва:
— Ако се е случило нещо лошо с Коста сигурно ще тръгнеш. Добре е да имаш кураж и в радостния му ден…
Какво пък, стиснах зъби, тръгваме.
Елена набързо подготвя: букети цветя, подарък за Коста, хартия, картони за Доди, вино, орехи… Слага и пакет книги „Фьони мъти кръгли речни камъни“. Звъни на Пепка и Георги Солунски — с тяхната кола ще тръгнем.
В 17:15 ч. бяхме пред дома на Коста. Притеснявам се какво ли ще е състоянието на Коста. Елена ме „зарежда“ с лексотан. Обаждаме се от домофона, нищо че входната врата е отворена. Качваме се. Посреща ни Мими, облечена в бяла дънкова риза, жизнена, приветлива. Ето го и Коста — по-добре е отколкото съм очаквал, а и по-добре от последния път, когато се видяхме. Прегръщаме се дълго — така си казваме повече от онова, което трябва да бъде изречено.
В хола е заредена маса за 6–8 човека. Елена иска да влезем в кухнята, да изпушим по цигара. Сяда и Коста. Мими сипва по чаша уиски.
„Вие сте забогатяли — усмихвам се, — ние с Коста предпочитахме ракия, водка, коняк“.
Забогатяли са — глупости. Коста и богатеене!
Нещо питам, Коста казва „Да“. Първата дума, която чувам от него след удара. После чувам и „Не“.
Междувременно става ясно, че Доди си има бебе. След малко и тя излиза от банята, идва при нас…
Коста ни дава книгите си „Интервюта“ и „Спасение“.
— Удари им по един палец — казвам — да имам белег от теб!
Той поглежда към Доди — иска писалка. Елена му подава нейна. Не, той иска своята. И с лявата ръка надписва книгите.
Казвам му, че към шест без петнадесет трябва да тръгнем. Коста, с мимика, настоява да останем. „Обещал съм да бъда на откриването на изложбата. Бащата на художника ме подкрепи навремето, когато ти настоя да издадем книгата на Иван Радоев. С «Фьони…» бях изразходвал всичките средства на издателската къща. Той ме разбра. Сега трябва да го разбера аз…“
Коста кимва с глава усмихнат, което значи — разрешавам…
Обещават с Мими да дойдат във Враца като се пооттопли.
Ставам, той ме гледа — иска да каже нещо. Знае за моята болест, сочи ми Мими, която му е разказала всичко.
— Господ е решил ние с теб да изпитаме всичко, особено горчивото!
Той се изправя и ме прегръща. После прегръща Елена.
На тръгване Доди пита дали пазя рисунките (оригиналите) на „Фьони мъти кръгли речни камъни“. Пазя ги, ще ги донеса другия път. И от „Фьони…“ ще ти дам хиляда екземпляра, ако искаш — продай си ги. За теб са. „Ти, усмихна се Мими, я издаде в огромен тираж.“
В броя на врачанския в. „Зов за истина“ от 8 април 1987 г., в материал за Константин Павлов, между другото съм написал и тези думи: „… И пак, както в най-трудните години, Коста в съвсем ограничен кръг отпразнува шестдесет и петия си рожден ден. Ония, дето шумят с името му, ги нямаше там. Но, замлъкнал от три години по решение на Божиите инстанции, Константин Павлов не се сдава, и както навремето друг гений на България — художникът Златю Бояджиев — е приучил лявата ръка да изписва бавно, но сигурно невероятните рожби на духа… И като ни надписа книгите си «Спасение» и «Интервюта», на деликатния въпрос на съпругата ми Елена — няма ли да каже дума за вестника, Коста посочи един стар текст, където на запитването на журналист, ако има прераждане би ли се съгласил отново да се прероди в България, е отговорил: «Аз имах възможност и в сегашното си раждане да избера друга държава, но избрах България. Не виждам основание следващия път да променям решението си. България е бедна страна — не искам да обеднява още повече».“
И тогава, когато ръката му посочи този текст, и когато го препрочитам, все се сещам за думите, изречени от Кольо Фичето пред руското командване, което се опасявало дали мостът над Янтра ще издържи при преминаването на войските, участващи в освобождението: „Този мост съм го строил аз. Мълви се, че ви изглежда нездрав, но той е як и каквото и да прекарате по него — ще издържи. За да ми хванете вяра, хайде да се условим така: аз ще застана под моста, а вие отгоре по него прекарайте топовете. Ако се срути — да ме затрупа.“