Приказка за Стоедин

— Кой? Тетка и тетин? — учудило се момичето. — Нееее, не ме мразят, никак не ме мразят.

— Полека, кой те гони!

Но Невянка вече се била задавила — тупнал я по гърба, повлякъл я към потока, гребнал с шепи и й дал да пие. Тя преглътнала, поела дъх и щастливо се ококорила.

— Я се умий! — отдръпнал се Стоедин.

Момичето послушно наплискало лице, грейнало и закуцукало към него.

— Ногата ли те боли?

— Аха… — щастливо и доверчиво се усмихнала Невянка.

— Е тогава защо се лезиш като смахната?

— Па радвам ти се, щото си добър. И щото ме харесваш.

— А?… — гъсто се изчервил Стоедин.

— И аз те харесвам. Ама ти защо се свениш? То не е лошо, когато хората се харесват, хубаво е.

— Бре, че уста! — смутено викнал Стоедин.

Невянка се уплашила, отстъпила от него крачка-две… Зърнала дрипите и бързо омотала глава.

— Ще ме биеш ли?… Аз… без да искам го изрекох… Нали няма да ме биеш? Недей, а?

— Ти чуваш ли се, мари? — кипнал Стоедин. — Я ги махай тия парцали! Защо ти са?

И за втори път я освободил от дрипите. А Невянка успокоено занареждала:

— Тетка ми ги омота, е, още много отдавна. Щото като ме бият, само да ме боли и да викам, ама да не умра — и пояснила: — Само да викам, та да не мога да приказвам, ама да не умра, защото ме обичат — и се разсмяла. — Па то не е бой до бой, а бой връз бой. И все заради тая моя пуста уста, пуста опустяла. Зина да излъжа, пък река истината. Така съм орисана.

— Разбрах го — разсмял се на свой ред Стоедин. — Брей, що земи съм пребродил — чет нямат. И камък да гори съм виждал, и петел ястреб да надвива, и кон вино да пие, и гарга да говори, и човек яйца да мъти, и скъперник да си самичък къщата пали — само дето чудо като тебе не бях срещал. Ха да поемаме.

— Накъде? — доверчиво го хванала за ръката Невянка.

— Па все едно. Навсякъде живеят хора. Ха де!… Но Невянка уплашено се дръпнала:

— Страх ме е. Пак ще продумам нещо, дето не бива; не мога да се удържа!

— Че кой те кара да се сдържаш? — хитро присвил очи Стоедин. Потърсил, вдигнал малко обло камъче и го отрил в ризата си. — Ей, а… тебе как те викат?

— Невянка съм.

— Я сега, моме Невенке, лапни това. И ни да го гълташ, ни да го плюваш!

Невянка учудено лапнала камъчето. Стоедин се преобразил, надул гуша и забъбрал с тънък сърдит глас:

— Леле мари, теткина, как те не беше грях да ми откраднеш цял наниз златици и да избягаш, мари, защо ги задигна, а, казвай, отговаряй!

Невянка неразбираемо заломотила, уплашено възразявала с камъче в уста…

— А?… — турнал длан на ухо Стоедин. — Тоя ли голтак-голи ги открадна!… Леле, смазах го!… Или не — по-харно да го вържеме, та да ни работи даром девет годин и девет месеца, а тебе ще те дадеме на Киро Джамбазчето, че сте си лика-прилика. Що? Е, то без кусур човек няма — че минавал прав под коня, що от това? Тъкмо късо ще носи и малко ще яде. Ха целувай ръка.

Невянка облещено и яростно ломотила, обяснявала…

— А? Що рече? Много си щастлива! И аз, тетка. Хайде мир и любов — довършил Стоедин, изтрил от лицето си „тетката“ и дяволито се разсмял. Невянка чак сега разбрала всичко, млъкнала, потресена и благодарна, па като викнала, та заломотила неразбираемо и с цяло гърло — всичко, което й дойде на ума и за пръв път без да се бои, че някой ще я разбере — че като хукнала възторжено по пътеката, като повлякла за ръка Стоедин…