Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Не са имали сметка да пишат за него. Нали са „предатели“. В такова време! Интервенция, война. Последвалите събития са засенчили, заличили всичко… Какъв сюжет, Маряне!
— Непоносим си — измърмори той.
— Изгарям от любопитство. Не ме мъчи.
— Та така. Както пресметнах, драги мой, по писарските книги и по актовите записи от онези години, като вземам пред вид доходите от именията, смятам, че наследниците при всичките си безумия не са могли да прахосат повече от една трета от това съкровище. И то при страшно, „радзивиловско“ прахосничество. През годината, когато се разбунтувал Валюжинич, Олшани било владение на княз Витаут Фьодаравич, петдесет и седем годишен, негова жена била Ганна-Гордислава Олшанска, двадесет и пет годишна, от княжеския род Мязецки. Тази княгиня била жигосана в посланието на Иероним, епископа на Кладно, задето потъпкала княжеската и женската си гордост и чест, и най-вече задето враговете на Великото литовско княжество използували за тайните си срещи с нея калугерски одежди.
— Какъв ужас — промълвих аз. — „Дамата и черният калугер“.
— Видя ли сега проклетия белоруски романтизъм — рече Марян. — Представи си тази моя хипотеза. Разгромени са. Спасение няма. Навред сноват съгледвачи. Съратници издъхват, набучени на колове. И от самото начало за всичко е виновен княз Витаут Фьодаравич Олшански. За награда получил Кладненското кметство. Грабел като бесен и доста пари смъкнал от Кладно за себе си. Заради него бесели хората. А жена му, както е описана и в баладата — била същински ангел. Та какво, не са ли могли да грабнат хазната, съкровището и да избягат? Поне част от ограбеното да върнат на жертвите?
— Хипотези — възразих аз. — Откъде е можел да знае това поетът?
— А ти помислѝ колко архиви, семейни предания, слухове, легенди са изчезнали през тези сто и няколко години? Във войните, революциите, пожарите? Все нещичко е знаел.
Марян отново запали цигара. Не биваше да пуши.
— И ето че през 1612 година — той духна кръгче дим — този човек: този калугер изчезва. Най-интересното е, че и тя изчезва. Дали са избягали или са били убити — кой знае? Най-вероятно е да са избягали. Ето едно съобщение на местния съдия Станкевич, че било организирано преследване от княза, защото те уж отвлекли княжеската хазна, ала той, Станкевич, прекратил по свое нареждане преследването, като заплашил преследваните със смъртно наказание от името на краля. Може би някакъв друг отряд на княза настигнал бегълците и ги убил? Не. В същия документ е вписана клетвата на Витаут Олшански пред евангелието, че не ги е убивал и ръцете му не са окървавени; че след последната среща с тях, когато ги видял как бягат от Олшани, такива и такива свидетели са ги видели живи след две седмици… А през това време следите им се изгубили. Не били забелязани в нито един град чак до Вилно, Варшава и Киев.
— Е, какво от това? Спотаили се някъде, затова не ги забелязали. Макар че как се живее потайно с такова богатство.
Внезапна мисъл ме озари.
— Чакай, а защо се е набъркал местният съдия Станкевич, човек от типа на Шерлокхолмсовците, детектив от деди и прадеди? Почти не е имало шумно дело през шестнайсети — седемнайсети век, без да го разнищи някой от Станкевичите. Чак до прочутото Дуриницко убийство.
— Там е работата, я! Точно в този момент кралят поискал ревизия на именията и доходите на княз Олшански.
— И…
— И тази ревизия не дала нищо. Цялото съкровище изчезнало. Изчезнали и онези, които го отвлекли. Изчезнали всички счетоводни книги, документи, дори родовите грамоти. Всичко изчезнало. Наложило се племенниците на княз Витаут отново да ги вадят. Заради това по-късно им се подигравали и когато искали да ги засегнат, изказвали съмнение дали наистина е толкова стар техният род, дали сами не са си написали грамоти с разни привилегии, родови книги. А нищо не им било останало от приказното им чичово богатство, та поне с разкоша си да затворят устата на зложелателите, да им хвърлят прах в очите.
— Племенниците ли? Защо? Нима ревизията не е открила нищо?
— Нищо. Останали живи само племенниците. Година след ревизията княз Витаут Олшански скоропостижно умрял.
— За какво е била тази ревизия? — запитах аз.
— И аз се чудя.
— Да не са излезли на бял свят събитията от преди сто години?