Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот

Потръпнах неволно и подкарах. Може би майка ми и Морели бяха прави. Може би трябваше да си намеря друга работа. Или пък въобще да не работя. Може би трябваше да се омъжа за Морели и да съм домакиня като идеалната си сестра, Валери. Можех да имам едно-две деца и да си уплътнявам деня с оцветяване на книжки и четене на приказки за малки мечета и парни локомотиви.

— Може и да е забавно — казах на Лула. — Обичам парни локомотиви.

— Разбира се — отговори тя. — За какво, по дяволите, говориш?

— Детски книжки. Не помниш ли книжката за парния локомотив?

— Нямах книги, когато бях дете. А ако имах книга, тя нямаше да е за парен локомотив, а за лъжичка за крек.

Пресякох улица „Броуд“ и поех към Бърг. Исках да поговоря с Анджела Маргучи и евентуално да надникна в къщата на Еди. Обикновено можех да разчитам на приятели или роднини на беглеца да ми помогнат в издирването. Но приятелите и роднините на Еди надали имаха психиката на доносници.

Паркирах пред дома на Анджела и обещах на Боб, че няма да се забавя повече от минута. Двете с Лула бяхме на половината път до вратата, когато Боб залая. Не обичаше да остава сам. А и знаеше, че го лъжа за минутата.

— Леле, тоя Боб наистина може да лае — изхленчи Лула. — Главата ме заболя от него.

Анджела подаде глава през вратата.

— Какъв е този шум?

— Боб е виновен — отговори Лула. — Не обича да го оставяме в колата.

Лицето на Анджела засия.

— Куче! О, толкова е сладък! Обичам кучета.

Лула отвори вратата на колата и Боб изскочи навън. Втурна се към Анджела, сложи лапи на гърдите й и я събори на пода.

— Не счупи нищо, нали? — попита Лула, докато я вдигаше.

— Не мисля така — отговори Анджела. — Имам пейсмейкър, който поддържа сърцето ми, и колена и тазобедрени кости от неръждаема стомана и тефлон. Единственото, за което трябва да внимавам, е да не ме удари гръм и да не ме пъхнат в микровълнова печка.

Мисълта за Анджела, напъхана в микровълнова печка, ми припомни Хензел и Гретел, които били заплашени от подобен ужас. Това пък ме накара да си помисля за ненадеждността на трохите като следи. А това доведе до потискащото осъзнаване, че бях в по-гадно положение от Хензел и Гретел, тъй като Еди Дечуч не ми оставяше дори следи от трохи.

— Предполагам, че не си виждала Еди, нали? — попитах Анджела. — Не се ли е прибирал у дома? Не ти ли е звънял да те помоли да се погрижиш за цветята му?

— Не. Не съм се чувала с Еди. Вероятно той е единственият в целия Бърг, с когото не съм се чувала. Телефонът ми звъни като луд. Всички искат да научат нещо за горката Лорета.

— Еди имаше ли много посетители?

— Само неколцина приятели. Зиги Гарви и Бени Колучи. И още един-двама.

— А някой, който да шофира бял кадилак?

— Еди шофираше бял кадилак. Колата му се развали и той взе кадилака назаем от някого. Не знам от кого. Паркираше го в алеята зад гаража.

— Лорета Ричи често ли го посещаваше?

— Доколкото знам, това е първият път, когато е посетила Еди. Лорета работеше като доброволка в благотворителната програма за старци „Храна на колела“. Видях я да влиза в къщата му с кутия в ръка надвечер. Реших, че някой й е казал, че Еди е депресиран и не се храни добре. Или пък Еди сам се е записал в програмата, макар да не мога да си го представя да върши нещо подобно.