Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
С едно-единствено изключение.
Луиса Торели се взира открито в мен, леко ми се усмихва и аз усещам искрените й съболезнования дори през масата, която ни дели. Луиса винаги седи отделно от другите, местата от двете й страни остават празни винаги, когато момичетата в „Уиклиф“ могат да го уредят. Момичетата шушукат по неин адрес, защото тя е италианка, но според мен го правят повече от завист към гарвановочерните й къдрици, алените й устни и екзотичните й тъмни очи. В момента мен ме избягват по една много по-проста причина — защото съм сираче, загубило и двамата си родители при странни обстоятелства, — но това сякаш няма никакво значение. Ние тутакси се почувствахме по-близки заради това, че сме по-различни от останалите, и аз се питам дали двете с Луиса не сме създадени, за да бъдем приятелки.
Господин Дъглас се е сдобил с нов текст на френски език, разделят ни на две групи и ни изпращат да поработим в книжарницата му като част от обучението ни по чужди езици. Ще ми се да си кажем две-три думи с Джеймс за книгата, ала той работи в задната част на магазина заедно с баща си, останалите момичета и нашата придружителка госпожа Бейкън.
За нула време свършвам превода на откъса, който са ми дали, заставам до рафта, който е най-близо до прозореца, и разглеждам новопристигналите от Лондон материали, когато долавям приглушен разговор откъм един от другите рафтове. Извивам се назад, скрита зад високия куп книги, и виждам, че Алис настоятелно шепне нещо в ухото на Виктория. Алис силно е свила устни, което означава, че е взела решение и няма да го промени за нищо на света, после двете се оглеждат и се измъкват през вратата навън сякаш това е най-естественото нещо на света.
Само след миг осъзнавам какво правят. Когато значимостта на простъпката им ми става безпощадно ясна, чувствам облекчение, ала едновременно с това оставам странно наранена, задето не са ме включили в плановете си, независимо какви са те.
Без да му мисля много, аз вземам решение, което може да ми докара огромни неприятности. Ако ни придружаваше някой друг, а не госпожа Бейкън, щях да се подвоумя, ала едно нещо не може да се отрече на нашата придружителка — склонността й бързо да се унася в дълбока дрямка почти винаги, когато момичетата от „Уиклиф“ са под нейно наблюдение.
Тихо се приближавам до изхода, като се старая да се държа така, сякаш имам сериозна причина да изляза от книжарницата. В мига, в който усещам студената топка на бравата в ръката си, отзад някой тихичко се прокашля.
Бързо затварям очи с тайната надежда, че тъкмо Джеймс е този, който ме е засякъл, защото никога няма да ме издаде. Обръщам се и виждам Луиса Торели да се подпира на един от рафтовете и да ме гледа дяволито изпод силно извитите си, сякаш оцветени с мастило мигли.
— Отиваш ли някъде? — тихо пита тя и повдига вежди.
В изражението на лицето й няма заплаха, а само възбуда, неумело прикрита зад лукавата й усмивка. Вероятно трябва да обмисля дали да включа и нея в приключението, но Алис вече е навън и аз не желая да изгубя следите й, докато стоя и се напъвам да взема решение.
— Да — кимам в посока на вратата аз. — Идваш ли?
Широка усмивка озарява лицето й, тя кимва с глава и се втурва към вратата, сякаш е чакала поканата ми с години. По-смела е от мен — изскача през вратата навън и тръгва по тротоара, докато аз тихо затварям след себе си. Чака ме преди завоя и аз я настигам.
Луиса отново тръгва, като не отлепва очи от гърба на сестра ми, която се отдалечава заедно с Виктория.
— Предполагам, че отиваме нататък?
Аз кимам с глава и тутакси осъзнавам значимостта на нашето прегрешение.
Луиса не знае нищо.
— Къде отиваме?
Поглеждам я и свивам рамене.
— Нямам представа.
Звънкият й смях ехти из улицата и един минувач се обръща и ни се чуди.
— Чудесно! Истинско приключение, а?
С мъка сдържам усмивката си. Луиса изобщо не е такава, каквато си я представях.
— Да, приключение, което ще ни докара куп неприятности, ако ни хванат.
Устата й се разтяга в неудържим кикот.
— Е, поне ще завлечем и Виктория Алкот.
Алис и Виктория са стигнали до някаква сграда, която много прилича на „Уиклиф“. Двете спират на тротоара и си говорят нещо, като не отделят поглед от вратата горе на стълбищната площадка. Не съм си помисляла как ще реагирам, когато Алис ни види, че сме по петите й, но вече е късно — няма какво да сторим, нито къде да се денем. Щом двете с Луиса ги доближаваме, ченето й увисва от изненада.