![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Ваше величество! — извика някой. — Ето ви и вас!
Елиас бавно се обърна към облечената в алена роба фигура и вдигна вежда леко изненадан, но не каза нищо.
Приратес забърза към него.
— Изненадах се, като разбрах, че ви няма. — Стържещият му глас беше по-мек от обикновено. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Не ми трябваш всеки миг, проповеднико — каза Елиас рязко. — Има неща, които мога да правя и сам.
— Но не ви беше добре, ваше величество. — Приратес вдигна ръка, червеният му ръкав се изду. За миг изглеждаше, като че ли ще хване ръката на Елиас и ще се опита да го изведе навън, но вместо това той вдигна пръсти към собствената си глава и избърса голия си череп. — Поради неразположението ви, ваше величество, се боях, че можете да се препънете по тези стръмни стъпала.
Елиас го погледна и присви очи така, че те се превърнаха в черни цепнатини.
— Не съм старец, проповеднико. Не съм като баща си в последните му дни. — Той хвърли поглед към коленичилия Инч, после отново се обърна към Приратес. — Тоя дръвник казва, че плановете за защитата на замъка са трудни.
Алхимикът хвърли убийствен поглед на Инч.
— Лъже, ваше величество. Вие самият ги одобрихте. Знаете, че не е така.
— Ти ни ги даваш на части, отче. — Гласът на Инч беше глух и бавен, но гневът, скрит зад него, беше по-видим от всякога.
— Не се обаждай, без да те питат! — изръмжа Приратес.
— Казвам истината, отче.
— Тихо! — Елиас се стегна. Възлестата му ръка сграбчи дръжката на сивия меч. — Млъкнете! — извика той. — Кажи сега какво приказва той? Защо получава плановете на парчета?
Приратес дълбоко пое дъх.
— За секретност, кралю. Знаете, че няколко от леярите и ковачите вече избягаха. Не смеем да позволим на никого да види изцяло плана за защита на замъка. Какво ще им попречи да избягат право при Джосуа, ако знаят всичко?
Последва продължителна тишина. Приратес втренчено гледаше краля. Въздухът в леярната сякаш се сгъстяваше, ревът на огъня странно заглъхваше. Подскачащите пламъци хвърляха дълги сенки.
Елиас внезапно сякаш стана безразличен.
— Да де. — Погледът на краля бавно се отмести към тунела, където му се бе сторило, че е видял движение. — Ще ви пратя още хора. Тогава поне няма да имате никакво оправдание.
Тръпка пробяга по широките рамене на Инч.
— Благодаря, ваше величество.
— Добре. Казах ви кога искам работата по стените и портите да бъде свършена. И ще я свършите.
— Слушам, ваше величество.
Кралят се обърна към Приратес.
— Така. Виждам, че трябва да се намеси кралят, та нещата да тръгнат както трябва.
Свещеникът наведе лъскавата си глава.
— Вие сте незаменим, сир.
— Но съм и малко уморен, Приратес. Може би е както казваш — не съм добре в края на краищата.
— Да, ваше величество. Може би трябва да изпиете чаша от лековитото си питие и после да поспите? — Приратес бавно пъхна ръка под лакътя на Елиас и меко го обърна към стълбището, което водеше към замъка. Кралят тръгна, покорен като дете.
— Може да полегна малко, Приратес, да… Но не мисля, че ще мога да заспя. — Той крадешком погледна към стената над пещта, после сънено поклати глава.
— Да, сир, трябва да полегнете. Хайде да оставим майстор ковача да си продължава работата. — Приратес многозначително погледна Инч, чието единствено око му отвърна с идиотски блеснал поглед, после се обърна и поведе краля извън пещерата.
Проснатите работници бавно започнаха да се изправят, прекалено капнали и изтощени дори да шепнат след такова необикновено събитие. Докато те се мъкнеха към работните си места, Инч остана коленичил още известно време. Лицето му беше замръзнало като лицето на свещеника.
Рейчъл внимателно се върна по следите си и стигна до площадката. За нейно още по-голямо облекчение, стълбището беше пусто. Белите лисици си бяха отишли.
„Излезли са да свършат някоя дяволска работа, няма съмнение“. Тя направи знака на Дървото.
Отмахна един побелял кичур от очите си. Беше изтощена не само от вървенето по ужасния коридор — беше вървяла с часове, както й се струваше — но и от шока от откритието си. Вече не беше момиче и не обичаше сърцето й да бие така, както беше блъскало днес. Това не беше препускащата от хубава, честна работа кръв.
„Стара си — остаряваш, жено“.
Не беше толкова глупава, че да изостави всяка предпазливост, затова стъпваше леко и тихо, докато се прокрадваше надолу по стълбите; надничаше внимателно зад всеки ъгъл, като държеше закрития си фенер зад гърба си, за да не я издаде. Така че видя кралския виночерпец Хенгфиск застанал на стълбището под нея миг преди да налети на него в тъмния участък между две факли. Но дори така изненадата й беше толкова голяма, че тя ахна и изпусна фенера. Той се затъркаля и заподскача надолу към площадката — нейната площадка, местонахождението на нейното скривалище! — и спря в обутите със сандали крака на монаха, като накапа пламтящо масло по камъните. Опуленият мъж погледна пламъците до краката си със спокойно любопитство, след това вдигна очи към Рейчъл с уста, разтегната в широка усмивка.