Виелица на сенките [bg]

— Кой ми е направил това чудо?

— Трябва да лежиш, Халас — подскочи Кли-кли. — Ранен си.

— Щом говоря и съм жив, значи не е сериозно — изсумтя гномът, но не махна превръзката. — Кой ме подреди така?

— Нищо ли не помниш?

— Само откъслечни неща — замислено проточи гномът. — О, подземна бездна! Главата ми се върти и цялото ми лице гори! Защо мълчите? Лошо ли ме е закачил?!

— Изгуби едното си око — безмилостно каза Змиорката, като реши да не крие нищо от гнома. — Ранен си доста лошо. Ако не ни бяха помогнали, вече щяхме да сме ти изпели Прощалната песен.

Халас замислено прехапа устни:

— Значи ми е провървяло. Окото не е глава, ще се оправя някак… А къде е Делер? И милорд Маркауз нещо не се вижда… Защо мълчите?

— Те нямаха твоя късмет — отново се обади Змиорката. — Загинаха.

— Делер… Как? — изграчи гномът.

Змиорката му разказа.

— Оставете ме — прошепна гнома, след като чу цялата история, и се извърна.

Фенерджията се канеше да каже нещо, но Змиорката едва забележимо поклати глава. Всички се върнахме към огъня, само Кли-кли, въпреки молбата на гнома, остана до него.

— Бяха големи приятели. Дори беше странно — тъжно каза Змиорката. — Когато Щастливецът се появи в Самотния великан, с Делер едва не се избиха. А после стана така, че на един рейд отряда на Халас попадна в засада в Рачешкото херцогство. Магът на Ордена ги подведе. Джуджето трябваше да бъде обесено, но Делер го измъкна едва ли не от ешафода. Оттогава на гнома му лепнаха прозвището Халас. Двамата с джуджето станаха неразделни, макар че и ден не минава, без да се карат…

— Вие както искате, но аз отивам да спя — подхвърли Мумр и вдигна биргризена си. — Утре пак цял ден ще яздим.

— Еграсса! — аз извадих Ключа от чантата си. — Мисля, че е по-добре да го вземеш.

Елфът погледна Ключа и като кимна безмълвно, го окачи на врата си.

— Как изглеждат, Гарет?

— Кои?

— Портите.

Замислих си:

— Не мога да ги опиша.

— Разбирам — елфът внезапно се усмихна. — Никой не може да ги опише. Вероятно някой ден ще трябва да сляза и да видя това творение на нашите майстори. Там е много красиво, нали?

— Не винаги — отговорих предпазливо. — Не съм привърженик на красота, която може да ме изяде, ако разбираш за какво говоря.

— Казват, че там има несметни съкровища. Много ли взе със себе си, Гарет? — ъглите на устните на гаракеца трепнаха в едва забележима усмивка.

— Не чак толкова много — изръмжах аз, припомняйки си изгубените изумруди. — Всичко, което взех от Храд Спайн, орките ми го взеха.

— Съчувствам ти — каза Еграсса.