![Виелица на сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/4/vielica-na-senkite-bg-download.jpg)
Виелица на сенките [bg]
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #3
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Виелица на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Пей, флейта! Пей!
Първият се сбогува с буйната си глава, а графът притисна лявата си ръка към десния хълбок. После вдигна ръкавицата към очите си. Кръвта имаше нереално черен цвят. Лоша работа. Графът много добре знаеше какво се случва, когато стомана пробие черния дроб. Това е краят.
Ръце с тънки, изящни пръсти настойчиво легнаха на раменете му. Той яростно закрещя, разтърси рамене, отхвърли ръцете и накара Смъртта да отстъпи назад.
— Не още! Ще успея да взема още един!
Пей, флейта! Пей!
Мостът свърши и веднага двама Първи се хвърлиха към него. Трети се опита да заобиколи Алистан Маркауз по фланга. Наложи се да държи меча с една ръка, а другата да притиска към ранения хълбок. Това щеше да забави поне за малко кръвта и да му осигури допълнителна минута.
Пей, флейта! Пей!
Забавлявай Смъртта! Радвай я със своята песен, да запомни тази битка завинаги! Колко жалко, че освен нея и жълтооките твари никой друг няма да види най-добрата му битка!
И флейтата пееше, а мечът от Пееща стомана повтаряше след нея яростно и отчаяно. Отдръпни се, удари, прихвани контраудара, отстъпи настрани. Още един удар. И още. Притисни гръб към портата. Удари. Прикрий се.
Пей, флейта! Пей!
Той изхвърли лявата си ръка напред и кръвта от ръкавицата попадна в очите на орка. Жълтоокият за миг загуби темпо и графът, като хвана меча с две ръце (вече не му пукаше за раната), отряза краката му и мина през него.
Пей, флейта! Пей!
Песента на флейтата гърмеше над Заграбия, разнасяше се по света. Интересно дали отрядът чува как пее флейтата? Вероятно не, сега те са далеч. Много далеч. Графът се усмихна победоносно.
Пред очите му тъмнееше, в ушите му бучеше и кой знае защо главата му се въртеше. Той замахваше на сляпо, действайки интуитивно, предугаждайки всеки следващ удар. Да, още малко!
Пей, флейта! Пей!
Острието се сблъсква с нещо твърдо, спира за миг, дръжката на меча едва не излита от ръцете му, а след това се чува нечий кратък бълбукащ вик.
Пей, флейта! Пей!
Е, Смърт, видя ли? Това е много по-добре от стрелите. Той ще повоюва още. Орките ще запомнят тази битка и ще разказват за нея на внуците си. Защо е толкова тъмно? Защо е толкова тежко? Това пак твоите ръце ли са, Смърт? Не още! Не още! Чуваш ли как пее флейтата?! Чуваш ли музиката?!
Пей, флейта! Пе…
Глава 17
Излизане от гората
На следващата сутрин Слънчево зайче не каза нито дума за това, което бях видях снощи, а и аз не я попитах нищо повече. Кли-кли явно нещо заподозря, тъй като цяла сутрин подозрително хвърляше погледи в моята посока, но, слава на Сагот, не ме притесни с въпроси. През нощта мъглата, задържала се през последните два дни в Заграбия, беше изчезнала. Гномът изглеждаше малко по-добре, във всеки случай вече не беше толкова бледен, а и дишането му беше станало равномерно. Докато Пухкаво облаче раздаваше на нашия малък навъсен отряд незнайно откъде появили се пресен хляб, сирене и месо, Слънчево зайче шептеше заклинания над Халас. Тъкмо започвахме със закуската и лосовете се появиха. Трябваше да дъвчем в движение, Бягащ-на-лунна-светлина нямаше намерение да ни чака да утолим глада си.
Лосовете тичаха цял ден, само на два пъти спираха по молба на дриадите. Изглежда зверовете изобщо не се уморяваха, носейки се през най-глухите горски гъсталаци, което не можеше да се каже за нас, седящите на гърбовете им. Дриадите почти не говореха с нас, с изключение на кратки безсмислени фрази. Само с Еграсса малките Дъщери на гората бяха подчертано любезни и приветливи. На Кли-кли изобщо не обръщаха внимание, а и гоблинката като че ли не го искаше. През целия път тя беше много замислена и тъжна. Станалите ни толкова привични щуротии бяха свършили. Шутът изчезна, умря. Кли-кли се превърна в самата себе си и това беше много непривично. Честно казано, на няколко пъти се улавях, че никога неуниващият шут Кли-кли е започнал да ми липсва.
Кратката почивка отново се смени с бесен галоп през есенната гора. Животните все едно бягаха от пожар, едва се задържах да не падна. Добре, че ми стигна умът да върна кората на Еграсса. Едва ли нещо ни заплашваше в компанията на дриадите, така че нямаше нужда от оръжие, а след като елфът си взе копието, стана много по-лесно да се задържа на лоса.