Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— A propos, как е детето?

— Благодаря, Том, добре е, слава богу, върви много добре за четирите си месеца, макар Фридерика, Хенриета и Пфифи да казват, че било нежизнеспособно...

— Ами Вайншенк? Как се чувствува като баща? Аз го виждам всъщност само от четвъртък на четвъртък.

— О, той не се е променил! Виждаш ли, той е много добросъвестен и прилежен мъж, а до известна степен дори примерен съпруг: презира кръчмите, идва си от работа направо у дома и прекарва свободните си часове край нас. Но работата е там... ние сме си между нас, Том, и можем да си поговорим открито — той изисква от Ерика да бъде постоянно весела, постоянно да приказва и да се шегува, защото, казва, когато се прибирал уморен и разстроен у дома, искал жена му да го развлича по лек и радушен начин, да го забавлява и развеселява, затова, казва, била жената на света...

— Глупак! — промърмори сенаторът,

— Какво?... Да, Том, а лошото е там, че Ерика клони малко към меланхолия, сигурно го е наследила от мене. От време на време тя е сериозна, мълчалива и замислена и тогава той кипва и я хока с думи, които, искрено казано, не винаги са много изискани. Така твърде често се вижда, че той собствено не е човек от добро семейство и за жалост не е получил онова, което ние наричаме изящно възпитание. Да, признавам ти открито: няколко дни преди да замина за Пьопанраде, той разби капака на супника о земята, понеже супата беше пресолена...

— Чудесно!

— Не, наопаки. Но за това няма да го съдим. Боже мой, всеки от нас има своите недостатъци, а такъв способен, солиден и работлив човек... Опазил бог... Не, Том! Груба външност при добро сърце... това още не е най-лошото в земния живот. Ще ти кажа и друго: там, гдето бях, видях още по-тъжни работи. Веднъж, когато остана насаме се мене, Армгарда плака горчиво.

— Какво говориш?! Мигар господин фон Майбом...

— Да, Том. И тъкмо тази беше мисълта ми. Ние седим тук и бъбрем спокойно, в действителност обаче аз дойдох тази вечер по един твърде сериозен и важен въпрос.

— Тъй ли? Какво става с господин фон Майбом?

— Ралф фон Майбом е любезен човек, Томас, но лекомислен, комарджия. Играе хазарт в Росток, играе във Варнемюнде и дълговете му са като морски пясък. Просто да не повярваш, ако поживееш две-три седмици в Пьопенраде! Господарската къща е изящна, всичко наоколо расте великолепно, млякото, надениците и шунката са в изобилие. В такъв чифлик понякога нямат мерило за действителните житейски условия... С една дума, истината е следната: те са в ужасно разклатено положение, Том. Армгарда хлипаше сърцераздирателно, когато ми призна това.

— Тъжно, тъжно.

— Можеш спокойно да го потретиш. Но както отсетне разбрах, работата е там, че те ме бяха поканили по не съвсем безкористни подбуди.

— Как така?