Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Лизи! — извика Аманда от нишата, където Скот обичаше да седи и да слуша музика или да гледа филми по видеото. Когато не гледаше филми в гостната посред нощ, разбира се. Лизи чу гласа на професора от Катедрата по английска литература на университета Прат в Боулинг Грийн на стотина километра от Нешвил. „Дето се вика, на една плюнка разстояние, госпожа.“
— Елате, колкото е възможно по-скоро — беше й казал професор Мийд по телефона. — Съпругът ви е в тежко състояние. Критично състояние.
„Ивон, любима, оле-оле-оле-ле…“
— Лизи! — извика Аманда, свежа като кукуряк. Кой би повярвал, че само преди осем часа тя нито приемаше, нито предаваше? Не, мадам. Не, почтени ми господине.
„Духовете бяха направили всичко в една нощ — помисли си Лизи. — Хей, духове!“
— Според доктор Янцен хирургическата намеса е наложителна. Процедурата се нарича торакотомия.
„Момчетата се завърнаха от Мексико — помисли си Лизи. — Завърнаха се в Анарийн. Защото Анарийн беше техен дом.“
Кои момчета, ако мога да попитам? Черно-белите момчета. Джеф Бриджис и Тимъти Ботъмс. Момчетата от „Последната прожекция“.
„В този филм винаги е сега и те винаги са млади каза си тя. — Те винаги са млади и Сам Лъвът винаги е мъртъв.“
— Лизи?
Лизи отвори очи и видя сестра си на прага. Очите на Аманда грееха, гласът й беше ведър и, разбира се, държеше касетата с „Последната прожекция“. Лизи почувства… че се е върнала. Почувства, че се е върнала, оле-оле-оле-ле.
И защо беше така? Защото пиенето от езерото си имаше добри страни? Защото понякога донасяш със себе си това, което си взел от онзи свят? Взел или погълнал? Да, да и да.
— Скъпа, добре ли си?
Такава топла загриженост, такава майчинска загриженост беше толкова непривична за Аманда, че Лизи се почувства нереално.
— Отлично — отговори. — Спрях, че да си починат очите ми.
— Може ли да погледам? Намерих я при другите касети на Скот. Повечето са боклуци, но открай време искам да гледам този филм, и все не успявам. Може да ме поразсее.
— Гледай, разбира се. Обаче да те предупредя — сто процента съм сигурна, че по средата записът е изтрит. Касетата е стара.
Аманда разглеждаше снимките на актьорите:
— Джеф Бриджис е като хлапе.
— Така е, наистина — изнурено отвърна Лизи.
— И Бен Джонсън е мъртъв… — Аманда помълча, сетне добави: — Май ще се откажа. Може да не чуем гадж… може да не чуем идването на Дули.
Лизи махна капака на кутията, извади револвера и се прицели в стълбището към обора:
— Заключих вратата към външното стълбище. Сега това е единственият път дотук. И аз го държа под око.
— Той може да подпали обора. — Аманда започваше да нервничи.
— За какво съм му опечена? — „Освен това — помисли си Лизи — има къде да отида. Докато устата ми още пази този сладък вкус, има къде да отида и едва ли ще представлява проблем да те взема със себе си, Манда.“ Дори след два хамбургера с индийски подправки и две чаши черешов кул ейд прекрасният сладък вкус продължаваше да изпълва устата й.
— Ами добре, щом си сигурна, че няма да те безпокоя…
— Приличам ли ти на човек, който учи за матура? Пускай филма.
Аманда се върна в нишата.
— Дано видеото още работи — провикна се. Звучеше като човек, който е открил допотопен грамофон и купчина плочи.
Лизи погледна многобройните чекмеджета на бюрото. Да ги преглежда сега означаваше да се намира на работа. Знаеше, че тук няма почти нищо интересно. Нито в чекмеджетата, нито в картотеките, нито в компютъра. Може би това беше малко съкровище за по-яростните инкункси — колекционерите и академиците, които до голяма степен поддържаха своите репутации, като изследваха литературния еквивалент на увит в марля пъп в своите неразбираеми сборници с рецензии; тези амбициозни, теоретизиращи тъпаци, които бяха изгубили връзка с книгите и четенето и които до памти века можеха да бълват псевдонаучни глупости. Но истинските коне ги нямаше в обора. Произведенията на Скот Ландън, доставяли радост на обикновения читател — пътници от полетите между Ел Ей и Сидни, пациенти в чакалните, отпускарите, които през дългите дъждовни дни на лятната ваканция разделяха времето си между подреждане на пъзел и поредния бестселър — всички те бяха публикувани. „Тайната сълза“, излязла месец след неговата кончина, беше последната му книга.
— Не, Лизи — чу шепот и отначало си помисли, че гласът е на Скот, а после — колко шантаво — че е на Стария Ханк. Наистина беше шантаво, защото гласът въобще не беше човешки. Дали не чуваше Доброто мамче, което шепнеше-шепнеше-шепнеше в главата й?
Май ми каза нещо, което искаше да ти предам. Нещо, свързано с роман.