Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Бе изминавал този маршрут вече десетки пъти и все пак перспективата за най-прост контакт — „разговор“ не беше точната дума за подобно общуване — с Другия го плашеше също толкова, колкото и когато се гушеше в спалнята си през онези така далечни дни на своето детство, съзнаващ вината си и очакващ неизбежното наказание, докато се вслушваше да чуе стъпките на баща си да затрополят нагоре по стълбището.
Какъв беше Другия, как мислеше, кое му даваше способността да прави онова, което правеше? Всички тези въпроси можеше и да нямат смислен отговор.
Вероятно имаше и просто обяснение, точно като биолуминесценцията, с която една светулка примамва другаря си. Това обаче нямаше значение и Озирис усети някаква извратена и ужасяваща радост. Човекът посягаше и достигаше все по-надалече и по-надалече, ала Вселената се отдръпваше. Тайнствеността не беше изчезнала.
Лодката на Бога на смъртта се плъзгаше нагоре по великата река. Безкрайни горещи пясъци се простираха от хоризонт до хоризонт. В този миг като че ли в целия свят не помръдваше нищо освен лодката и бавните ветрила от пера в ръцете на прислужниците. Озирис седеше с изправен гръб, скръстил на гърдите си своите бинтовани ръце, а златната маска на мумията бе зареяла поглед в безкрайния юг на червената пустиня.
Сет, Чудовището на мрака, чакаше.
Отгоре тази част от брега на Орегон изглеждаше почти по същия начин, както и преди десет хиляди години — боровете и смърчовете се свеждаха под порива на крайбрежния вятър, Тихи океан неуморно обливаше каменистите плажове. Само хелиоградата, която стърчеше сред дърветата — набоден с халогенни лампи кръг от фибробетон, широк деветдесет метра, — издаваше какво се крие под хълмовете.
Джетът подскочи леко от силния вихър, нахлул от океана, но пилотът се беше приземявал и в по-лошо време дори на люлеещи се палуби, както и под вражески огън. Няколко малки маневри сред рева на реактивните двигатели, после самолетът се приземи на пистата леко като падащо листо. Група фигури, облечени в оранжеви гащеризони, изтичаха от ниската, безлична сграда до пистата. Бавно ги последва мъж в син спортен костюм. Дрехите му сякаш меняха оттенъците си при всяка негова крачка и трептяха като лошо оцветен филм.
Той застана в дъното на рампата и протегна ръка за поздрав към набития по-възрастен мъж в униформа, появил се на вратата на самолета.
— Добър ден, генерале. Добре дошли в „Телеморфикс“. Казвам се Оуен Танабе. Господин Уелс ви очаква.
— Знам, току-що говорих с него. Униформеният подмина протегнатата ръка на Танабе и тръгна към вратите на асансьора, принуждавайки посрещача си да се обърне и да забърза подире му.
— Били сте тук и преди, както разбирам? — попита той генерала.
— Бях тук, когато това беше само дупка в земята и купчина чертежи и после още един — два пъти. — Той заблъска бутоните на асансьора с дебелия си пръст. — Какво чака тая проклета машинария?
— Разрешение.
Танабе поглади бутоните — гладко, отработено движение, — сякаш четеше Брайлово писмо.
— Надолу — каза той.
Вратите на асансьора се затвориха и той безшумно се заспуска.
Гостът отряза по-нататъшните опити за общуване на младия японо-американец. Когато вратата на асансьора отново се отвори, Танабе посочи стаята, застлана с дебел килим и обзаведена с плътна мека мебел.
— Господин Уелс помоли да влезете и да почакате. След минутка ще бъде при вас. Искате ли нещо?
— Не. Ще се забави ли?
— Не вярвам.
— Тогава може да си обирате крушите.
Танабе грациозно сви рамене и се усмихна:
— Нагоре. Вратата се затвори.
Генерал Якубиан беше запалил пура и със сърдито недоверие разглеждаше едно произведение на модерното изкуство — многоцветни електрочувствителни очи, затворени в прозрачна пластмасова черупка, направена от посмъртната маска на жертва на катастрофа, — когато вратата зад него се отвори със свистене.
— Това не е добре за теб, нали знаеш?
Якубиан премести неодобрителния си поглед от скулптурата към говорещия — строен белокос мъж с набраздено от бръчки лице. Новодошлият носеше развлечен пуловер, който не си знаеше годините, и торбести панталони.
— Исус Семюъл Христос — обади се генералът, — пак ли ще започнеш с онези тъпотии, че не трябвало да пуша и прочие? Какво, по дяволите, разбираш ти от това?
— Все нещо трябва да разбирам — меко отговори Уелс. — В края на краищата следващия месец ставам на сто и единайсет години — усмихна се той. — Всъщност само при мисълта за това се чувствам уморен. Ще взема да поседна.