Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Това изобщо не го знаех — тихо каза Ашмодеан.
— Това, което искам да разбера, е защо? — Ранд започна да подбира думите си предпазливо, надявайки се, че са си негови. Помнеше много добре лицето на Самаил. Мъж. „Не аз. Не моята памет.“ Набит мъж с къса жълтеникава брадичка. Ашмодеан му беше описал всички Отстъпници, но той съзнаваше, че този образ не произлиза от описанието му. На Самаил винаги му се беше искало да е по-висок и съжаляваше, че Силата не може да му помогне за това. Тези неща Ашмодеан никога не беше му казвал. — Според това, което си ми казвал, той не би пожелал да излезе срещу мен, освен ако не е напълно сигурен в победата си, а може би дори и тогава. Каза ми, че той би предпочел да ме остави на Тъмния, ако може. Тогава защо е сигурен, че сега ще победи, ако реша да го подгоня?
Продължиха да го обсъждат на тъмно с часове, без да стигнат до никакво заключение. Ашмодеан се придържаше към мнението, че е бил някой от другите, който се е надявал да насочи Ранд срещу Самаил и така да се отърве от един от двамата; не беше сигурно дали го вярва, или не, но поне така твърдеше. Ранд усещаше тъмните очи на мъжа върху себе си и се чудеше. Такава грешка трудно можеше да се обясни.
Когато най-накрая се върна при шатрата си, Аделин и дузината Деви тутакси скочиха на крака и му заразправяха една през друга как Егвийн си била отишла и Авиенда отдавна била заспала, и колко много му била сърдита, не само тя, но и двете. Толкова различни съвети му сипеха как да се справи с яда на двете жени, всички едновременно, че той не можа да разбере нищо. Най-после млъкнаха и Аделин каза:
— Трябва да поговорим тази нощ. За това, което направихме и което не можахме. Ние…
— Нищо няма — каза й той, — а и да е имало нещо, вече е простено и забравено. Бих искал все пак да поспя няколко часа. Щом толкова държите да го обсъждате, идете при Амис или Баир. Сигурен съм, че те ще ви разберат по-добре от мен. — Това, колкото и изненадващо да беше, ги накара да млъкнат окончателно и да го оставят да влезе.
Авиенда беше под одеялата си; единият й строен гол крак се подаваше навън. Той се постара да не поглежда нито към него, нито към нея. Беше оставила една лампа запалена. Ранд се напъха с благодарност под собствените си одеяла и преля да угаси лампата преди да пусне сайдин. Този път сънува как Авиенда мята огън, само че не към драгхар, а до нея седеше Самаил и се смееше.
Глава 23
Петината ви давам
Дръпнала юздите на Мъгла на билото на един тревист хълм, Егвийн гледаше потоците айилци, изливащи се от Джангайския проход. Седлото отново беше надигнало полите й над коленете, но сега тя почти не го забелязваше. Не можеше напрекъснато да се навежда, за да ги оправя. А пък си имаше и чорапи, тъй че краката й не бяха голи.
Подтичващите колони на Айил течаха малко под нея, подредени по кланове, септи и общества. Хиляди и хиляди, с техните товарни коне и мулета, и гай-шайн, които щяха да се грижат за становете им, докато другите се сражават, простираха се на миля околовръст и откъм прохода прииждаха още, други вече се губеха от погледа и напред. Макар да си нямаха благородни фамилии, които да ги предвождат, приличаха досущ на народа на някоя държава, тръгнал на боен поход. „Пътят на коприната“ тук вече наистина бе заприличал на път, цели петдесет крачки широк и настлан с големи бели камъни, цепещ право през хълмовете, които бяха просечени, за да е равен. Съвсем нарядко се виждаше той под нозете на айилската маса, въпреки че те предпочитаха да тичат по тревата, но много от каменните плочи се бяха надигнали на една страна и хлътнали на другата. Повече от двадесет години бяха минали, откакто по този път се беше движило нещо различно от местни селски коли и шепа фургони.
Смайващо бе за нея да види отново дървета — истински дървета, високи дъбове и букове, в истински горички, а не огънати безразборно от вятъра и криви, и висока трева, люлееща се под вятъра, бръснещ билата на хълмовете. А на север в далечината се виждаше истински лес, и облаци в небето — тънки и нависоко, но все пак облаци. Въздухът изглеждаше благословено прохладен след Пустошта, и дори влажен, въпреки че пожълтелите листа и големите кафяви туфи из тревата й подсказваха, че може би е по-топло и по-сухо от обичайното за това време от годината. И все пак околностите на Кайриен приличаха на щедър рай в сравнение с онова, което беше зад Драконовата стена.
Малко поточе се виеше на север под почти плосък мост. Течеше към река Гайлин на много мили в същата посока. Тя се зачуди какво ли ще си помислят айилците за реката — веднъж беше видяла айилци край една река. Вадичката определено прекъсваше мощния човешки поток — мъже и жени се спираха да я разгледат слисани и след това я прескачаха.