Ковачница на мрак

Урусандер оглеждаше глинените таблички, но при тези думи поклати глава и заяви:

— Нямам интерес да правя това.

— Тогава аз ще застана на мястото ти…

— Аз… ти не си готов.

— В твоите очи никога няма да съм готов!

Вместо да отвърне на това обвинение, вместо да облекчи най-дълбокия страх на Оссерк, Урусандер се отдръпна от масата и тръгна към прозореца зад нея.

Оссерк погледна с гняв гърба на баща си. Искаше му се да помете с ръка табличките от масата, да ги запрати на пода и да се натрошат на прах. За един много кратък миг му се дощя да забие нож в гърба на баща си, между плешките и право в сърцето. Но не направи нищо такова. Само стоеше разтреперан заради всичко, което казваше мълчанието на баща му. „Да, сине. Никога няма да бъдеш готов.“

— Какво трябва да направя, за да те убедя? — попита той, отвратен от слабостта в собствения си глас.

Урусандер хвана ръце зад гърба си, но не извърна очи от онова, в което се беше загледал през зацапаните стъкла на прозореца.

— Кажи ми една своя мисъл, която да не е прибързана, Оссерк. Само една. — Погледна го през рамо за миг и в очите му имаше тъга. — И аз ще се вкопча в нея все едно, че е Мачтата на андиите.

Недоумяващ, Оссерк поклати глава.

— Искаш да лишиш единствения си син от уважението на всички? На войниците си? Защо? Защо ми причиняваш това?

— А ако те направя командир на легиона, ще имаш ли цялото уважение, което толкова ти трябва?

— Да!

Урусандер отново се беше обърнал към прозореца. Вдигна ръка и избърса някакво петно на крехкото стъкло.

— И в титлата и бремето на отговорността ще намериш всичко, за което копнееш? Ще намериш това „уважение“, за което толкова много си слушал от стари ветерани и пияни глупци? От поети и онова, което мислиш, че виждаш на дървени платна, нахвърляно с четка в изкусно подобие — от историци и други курви на славата?

Оссерк се уплаши за ума на баща си. Помъчи се да върне Урусандер в този свят, където трябваше да се обсъдят съдбоносни неща.

— Татко, чуй ме. Майка Тъма ще те призове.

— Предполагам. — Но когато отново се обърна към Оссерк, погледът му беше скръбен. — А в теб, където имаше слабост, ще има сила. А където имаше сила, вече ще е несломима увереност. Съмненията ще бъдат удавени, смирението — заклано и затиснато с лице надолу в калта, ще ти отдават чест отвсякъде и ще се вкопчват във всяка твоя дума — и ще трябва да го правят, защото ще държиш живота им в ръцете си, Оссерк. Не просто на войниците си, а на цял Куралд Галайн. Всяко дете, всяко дете — осъзнаваш ли всичко това?

— Мислиш, че ме е страх? Не, татко.

— Знам, но бих искал да те е страх.

— Би искал да замръзвам като заек под сянката на ястреб?

— Бих искал да те е страх, Оссерк. Бих искал да те видя уплашен — тук, пред мен, в този момент. Бих искал да осъзнаеш този страх и все пак да поемеш огромното му бреме на раменете си, и да стоиш здраво. Решително. Бих искал да видя, че командването те смирява.