Ковачница на мрак

Легнал на гръб и загледан в забързаните летни облаци, се зачуди как ли трябва да се чувства при това положение. Накрая промълви:

— Ренар. Ако знаех…

— Радвам се, милорд, че бяхте вие.

Той долови колебанието в това признание и осъзна, че почти е изрекла името му. Но от това, което бяха направили, се бе появил нов повод за уязвимост и Оссерк беше достатъчно благоразумен, за да си замълчи. Не искаше това селско момиче да отиде горе до цитаделата с издут корем и да завика името му.

Баща му щеше да я прибере — макар и само за да направи напук на сина си. Нещата щяха да се усложнят. Освен това той й го беше казал, нали? Бъдещето му, службата и жертвите, които го очакваха? Беше го разбрала съвсем добре.

— Няма да яздя с вас до селото — каза тя.

Той кимна. Знаеше, че се е повдигнала на лакът и гледа лицето му.

— Трябва да се върна до потока.

— Знам.

— Сама.

— Щом смяташ, че така е най-добре — рече той и се пресегна за ръката й. Стисна я, а след това я вдигна до устните си. — Ще помпя този ден — каза й. — Когато яздя по граничните земи и остарея под слънцето и звездите.

Смехът й бе тих и изпълнен с неверие, разбра той след миг. Извърна се и я погледна в очите. Тя се усмихваше и в усмивката й имаше и нежност, и тъга.

— Не мисля, милорд, макар че е много мило, че го казвате. Бях… непохватна. Невежа. Боя се, че сте разочарован, макар да го криете добре.

Той се надигна, без да пуска ръката й.

— Ренар, не лъжа, за да те накарам да се чувстваш по-добре — няма да направя това. Когато казвам, че ще помня този ден, казвам го сериозно и над всичко, ще помня точно теб. Тук, върху това наметало. Да се съмняваш в мен значи да ме нараниш.

Тя кимна мълчаливо и той видя блясъка на сълзи в очите й. Изведнъж му се стори много по-млада. Огледа лицето й.

— Ренар, кога беше първата ти кръв?

— Преди почти два месеца, милорд.

„Бездната да ме вземе! Нищо чудно, че любимият й само е копнял!“ Стана и посегна за ризата си.

— Устните ти са подпухнали, Ренар. Облекчи ги със студена вода на потока. Боя се, че брадата ми е надраскала брадичката ти.

— Ще набера малини и ще си направя още драскотини.

— На лицето си? Не твърде много, надявам се.

— Малко. И на коленете, все едно съм се спънала и съм паднала.

Той навлече гамашите си и посегна за бронята.

— По ума ти, Ренар, бях преценил, че си по-голяма.

— По ума ми, милорд, съм.

— Кажи ми кои са баща ти и майка ти.

Тя примигна.

— Майка ми е мъртва. Баща ми е Гурен.

— Старият ковач? Но той беше женен за капитан… Бездната да ме вземе, тя ли беше майка ти? Защо не те познавах?

— Нямаше ме тук.

— Къде беше?

— В манастира Ян, милорд. Все едно, едва ли сте виждали майка ми много. Тя умря в кампанията срещу джелеките.