Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Знам — отвърна Оссерк, докато затягаше колана с меча си. — Ренар, мислех, че си просто едно момиче — жена, искам да кажа — от селото.
— Но аз съм.
Той я погледна втренчено.
— Майка ти спаси живота на баща ми в деня на убийците. Тя и Хун Раал…
— Знам, милорд, и съм благодарна за това.
— Благодарна? Тя умря.
— Изпълни дълга си — отвърна Ренар.
Той извърна лице и приглади косата си с ръце.
— Трябва да помисля.
— Няма нищо — каза му тя. — Аз също ще помня този ден. Нищо повече не ни трябва, нали?
— А ако заченеш от семето ми?
— Няма да имам претенции към вас, милорд. — Тя помълча, после добави: — Повечето истории, които съм чула за вас, милорд, са от баща ми…
— Който ни мрази и ние не го виним за това, Ренар — би трябвало да го знае. Той изгуби жената, която обичаше. Баща ми все още плаче, щом си спомни онзи ден.
— Всичко е наред, милорд. Тъкмо неоснователните мнения на баща ми най-напред ме направиха любопитна, достатъчно, за да се погрижа за себе си. И, както подозирах, той греши за вас.
Оссерк не можа да измисли какво да каже. Тя се приближи и го целуна, а след това се обърна.
— Ще изчакам тук, докато си заминете, милорд.
Безпомощен, Оссерк напусна рухналата къща. Взе двата коня и ги поведе по разровената пътека.
Зърна лъскавото камъче в тревите, поколеба се и продължи.
След три крачки се обърна и се върна. Вдигна го и го пъхна в кесийката на колана си.
Щом излезе на пътя, яхна бойния кон и подкара нагоре в галоп.
Напред по пътя, малко след селото, на портата Десятъка в подножието на хълма бяха вдигнали флаг, възвестяващ идването му. Като видя извисеното към небето развято знаме, Оссерк се зарадва, докато подминаваше търговските коли и хората от двете страни на пътя, застанали с наведени глави. Знамето беше с небесносиньо поле, осеяно със златни звезди, знак на рода Вата. Вторият пилон до този със знамето бе празен, както бе от деня, в който Урусандер бе заповядал легионът му да се оттегли от активна служба.
Домашни мечове — всички ветерани от легиона — избутваха хората от портата, докато Оссерк се приближаваше. Той премина, без да забавя, като кимаше на поздравите на старите войници. Пътят напред бе стръмен и докато стигнат Високата порта на Цитаделата, Кирил се задъха.
Оссерк влезе в двора. Надяваше се да види баща си на стъпалата — той щеше да е уведомен за връщането на сина му, — но там стояха само слуги. Изпитал беше за кратко изкушението да спре при портата Десятъка и да заповяда да вдигнат знамето на легиона. Но се побоя, че Домашните мечове ще откажат. Представи си напрегнатите им лица и как сержантът заявява, че само командирът на легиона може да направи такова нещо. Авторитетът на Оссерк бе достатъчно крехък — тънка черупка, крепяща се само на уважението към Урусандер. Тъй че набързо бе отхвърлил идеята. Но сега съжали, че не беше настоял. Второто знаме със сигурност щеше да изкара баща му да го посрещне.
Като че ли винаги избираше погрешното нещо и всеки път, когато смелостта се самоизтъкнеше, той се отвръщаше от нея. А да мине покрай ветерани със строг поглед и мълчалива решимост сега му се стори неуверена, ако не и жалка проява. Самообладанието, когато не беше нищо повече от поза, оголваше настръхнала кожа над множество провали и цялата увереност можеше да потъне, без да остави следа: да криеш слабост зад напереност означаваше да не скриеш нищо. Държеше се все едно, че всички очи бяха вперени в него и го оценяваха с критичност, надвиснала на ръба на подигравката. Оссерк си представи думите, което щяха да се измърморят зад гърба му, приглушените смехове, щом лицата се извърнеха. Нищо не беше заслужил в младия си живот и се вкопчваше отчаяно в позата, която си беше избрал.
Дръпна юздите при стълбището, погледна намръщено притеклите се коняри и слезе. Видя кастелан Харадегар — мъж само с година-две по-голям от него самия — застанал до вратите, бързо изкачи стъпалата и го погледна в очите.
— Къде е баща ми?
— В кабинета си, милорд.
Оссерк все още не беше ял днес, но знаеше, че баща му забранява всякаква храна и пиене близо до скъпоценните му свитъци. Поколеба се. Ако се нахранеше веднага, важността на думите му щеше да загуби цялата си сила, но главоболието вече се усилваше — не се справяше добре гладен. Може би няколко хапки набързо първо…
— Той ви очаква, милорд — каза Харадегар.
— Да. Уведоми в кухнята, че ще се нахраня след като се срещна с баща ми.
— Разбира се, милорд.
Оссерк влезе. Долният етаж беше пълен с работници — зидари, дърводелци и чираци, — а въздухът беше пълен с прах, каменната настилка под краката му засипана с талаш и натрошен гипс, единственото останало от старите фризове, които някога красяха всяка стена. Налагаше му се да заобикаля мъже и жени, сечивата им и грамадите мрамор и греди от рядко дърво и тези препятствия помрачиха настроението му. Когато стигна до кабинета, почука силно на вратата и влезе, без да дочака покана.