Ковачница на мрак

Домашни мечове — всички ветерани от легиона — избутваха хората от портата, докато Оссерк се приближаваше. Той премина, без да забавя, като кимаше на поздравите на старите войници. Пътят напред бе стръмен и докато стигнат Високата порта на Цитаделата, Кирил се задъха.

Оссерк влезе в двора. Надяваше се да види баща си на стъпалата — той щеше да е уведомен за връщането на сина му, — но там стояха само слуги. Изпитал беше за кратко изкушението да спре при портата Десятъка и да заповяда да вдигнат знамето на легиона. Но се побоя, че Домашните мечове ще откажат. Представи си напрегнатите им лица и как сержантът заявява, че само командирът на легиона може да направи такова нещо. Авторитетът на Оссерк бе достатъчно крехък — тънка черупка, крепяща се само на уважението към Урусандер. Тъй че набързо бе отхвърлил идеята. Но сега съжали, че не беше настоял. Второто знаме със сигурност щеше да изкара баща му да го посрещне.

Като че ли винаги избираше погрешното нещо и всеки път, когато смелостта се самоизтъкнеше, той се отвръщаше от нея. А да мине покрай ветерани със строг поглед и мълчалива решимост сега му се стори неуверена, ако не и жалка проява. Самообладанието, когато не беше нищо повече от поза, оголваше настръхнала кожа над множество провали и цялата увереност можеше да потъне, без да остави следа: да криеш слабост зад напереност означаваше да не скриеш нищо. Държеше се все едно, че всички очи бяха вперени в него и го оценяваха с критичност, надвиснала на ръба на подигравката. Оссерк си представи думите, което щяха да се измърморят зад гърба му, приглушените смехове, щом лицата се извърнеха. Нищо не беше заслужил в младия си живот и се вкопчваше отчаяно в позата, която си беше избрал.

Дръпна юздите при стълбището, погледна намръщено притеклите се коняри и слезе. Видя кастелан Харадегар — мъж само с година-две по-голям от него самия — застанал до вратите, бързо изкачи стъпалата и го погледна в очите.

— Къде е баща ми?

— В кабинета си, милорд.

Оссерк все още не беше ял днес, но знаеше, че баща му забранява всякаква храна и пиене близо до скъпоценните му свитъци. Поколеба се. Ако се нахранеше веднага, важността на думите му щеше да загуби цялата си сила, но главоболието вече се усилваше — не се справяше добре гладен. Може би няколко хапки набързо първо…

— Той ви очаква, милорд — каза Харадегар.

— Да. Уведоми в кухнята, че ще се нахраня след като се срещна с баща ми.

— Разбира се, милорд.

Оссерк влезе. Долният етаж беше пълен с работници — зидари, дърводелци и чираци, — а въздухът беше пълен с прах, каменната настилка под краката му засипана с талаш и натрошен гипс, единственото останало от старите фризове, които някога красяха всяка стена. Налагаше му се да заобикаля мъже и жени, сечивата им и грамадите мрамор и греди от рядко дърво и тези препятствия помрачиха настроението му. Когато стигна до кабинета, почука силно на вратата и влезе, без да дочака покана.