Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Малко е късно за езда, милорд — каза единият.
Оссерк не можа да го познае в тъмното, макар гласът да му се стори смътно познат.
— Просто отворете портата.
Мъжете се подчиниха и той подкара навън. Този път поне нямаше тълпи. Щом навлезе между ниските сгради, отпусна юздите на Кирил в бавен тръс. В един момент му се стори, че чува бягащи стъпки отляво, през някаква уличка, но когато се обърна, видя само тъмна сянка, която бързо се скри.
Реши, че не е нищо сериозно, докато не стигна последните сгради в северния край и не видя фигура, застанала на платното пред него. Оссерк дръпна юздите, обзет от любопитство, и попита:
— Някаква работа ли имаш с мен?
От една къща встрани струеше светлина, достатъчна, за да види, че пътят му е препречен от мъж. Млад, едър, задъхан от тичане. Ръцете му като че ли бяха мръсни. Или наранени?
— Тя ми каза всичко — каза мъжът. — Доста време отне, но ми каза всичко. — Мъжът пристъпи напред. — Мислеше, че няма да видя? Че няма да разбера, че се е променила? Мислеше, че съм сляп ли? Чаках ви, сър. Държах пътя под око. Знаех, че ако си дигнете дърмите, ще е по тъмно.
Оссерк слезе от коня. Тръгна към мъжа и вече видя ясно отоците и раните по ръцете му, каквито можеше да останат от нечии зъби.
— Не трябваше да правите това, сър. Тя беше сладка. Беше чиста.
Оссерк продължаваше да се приближава и очите на мъжа леко се разшириха и той се напрегна. А после посегна към ножа си и Оссерк скочи напред. Блокира, стисна с ръка китката на мъжа и я изви надолу. Другата му ръка се стрелна към гърлото на мъжа, стисна го силно.
— Преби ли я? — попита Оссерк. — Онази сладка, чиста жена?
Очите на мъжа се изцъкляха и лицето му помръкваше. Оссерк издърпа ножа и го захвърли настрана. Краката на мъжа поддадоха и тежкото тяло се свлече надолу, тъй че Оссерк го прихвана и с другата си ръка. Видя как мъжът изплези език, странно почернял и дебел.
Борбата му отслабна, а после затихна съвсем.
Оссерк се вгледа в безжизнените очи. Не беше сигурен дали бе искал да убие този глупак. Но вече беше сторено. Отпусна хватката си и тялото се свлече на улицата.
„Убих човек. Не в битка… не, всъщност беше в битка. Е, почти. Той посегна за ножа си. Налетя ми, мислеше да ме прониже. Да ме убие. И той е пребил Ренар — видях доказателството за това. Пребил я е като страхливец. Може и да я е убил — щях ли да чуя? Стоях в стаята си, настрана от кръчмите. Нищо не знам какво е станало в градчето.
Той я е пребил до смърт, но аз, аз въздавам правосъдието.“
Яхна коня и излетя на галоп от Нерет Сор по криволичещия път. Трепереше и лявата ръка го болеше.
Смятаха го за силен, дори войниците, с които се бе упражнявал. И току-що беше прекършил гърлото на човек с една ръка. Хватка, която сякаш бе пълна с гняв, с почти безумна ярост… Само да го беше заслепила. Само да не беше могъл да види лицето на човека, очите му, зяпналата му уста и изплезения език. Тази грозна маска по някакъв начин просто го бе накарала да стиска още по-здраво.
Не можеше да осъзнае какво точно се бе случило, как изобщо беше станало. Беше се канил да замине невидян от никого, да тръгне по нов път към нов живот. Но щяха да намерят след него мъртвец — удушен, подарък за сбогом от сина на лорда.
И тогава го порази мисълта за баща му, като удар с юмрук, от който му призля. Пришпори Кирил, мъчейки се да потисне стона си.
Нощта, така безпределна, сякаш му се подиграваше с безразличието си. Светът бе напълно равнодушен към чувствата му, към страховете му, към лудия танц на всички неща, които изпълваха ума му. Изобщо не се интересуваше от болката в лявата му ръка и от усещането, че сякаш все още стиска онова гърло… гърлото със здравите мускули, които бавно отстъпваха пред усилващия се напор на хватката му, и как гръклянът най-сетне се прекърши в нещо меко и хрущящо, което се задвижи много лесно и отпуснато. Всички тези усещания бушуваха в пръстите му, в затихващия пулс в дланта му, и макар да не смееше да погледне, знаеше, че ще види на нея петното на самото убийство — петно невидимо за никой друг, но ясно откроимо за собствените му очи.
Продължи да язди напред. И тогава го споходи безрадостна мисъл, заповтаря се в ума му в ритъм с тропота на конските копита.
„Тъмнината не стига.“
Слънцето светеше ярко.
Серап влезе в Нерет Сор по южния път, зави наляво и пое към цитаделата. Пътят напред обаче бе препречен от талига с впрегнат в нея вол и малка тълпа наоколо. Трима от градската стража бяха там и Серап видя как двама млади мъже подходиха от отсрещната улица, понесли мъртвец, загърнат в платнище. Стискаха краищата, но те непрекъснато им се изхлъзваха. С тях вървяха други мъже, но никой не посегна да им помогне.