Ковачница на мрак

— Преби ли я? — попита Оссерк. — Онази сладка, чиста жена?

Очите на мъжа се изцъкляха и лицето му помръкваше. Оссерк издърпа ножа и го захвърли настрана. Краката на мъжа поддадоха и тежкото тяло се свлече надолу, тъй че Оссерк го прихвана и с другата си ръка. Видя как мъжът изплези език, странно почернял и дебел.

Борбата му отслабна, а после затихна съвсем.

Оссерк се вгледа в безжизнените очи. Не беше сигурен дали бе искал да убие този глупак. Но вече беше сторено. Отпусна хватката си и тялото се свлече на улицата.

„Убих човек. Не в битка… не, всъщност беше в битка. Е, почти. Той посегна за ножа си. Налетя ми, мислеше да ме прониже. Да ме убие. И той е пребил Ренар — видях доказателството за това. Пребил я е като страхливец. Може и да я е убил — щях ли да чуя? Стоях в стаята си, настрана от кръчмите. Нищо не знам какво е станало в градчето.

Той я е пребил до смърт, но аз, аз въздавам правосъдието.“

Яхна коня и излетя на галоп от Нерет Сор по криволичещия път. Трепереше и лявата ръка го болеше.

Смятаха го за силен, дори войниците, с които се бе упражнявал. И току-що беше прекършил гърлото на човек с една ръка. Хватка, която сякаш бе пълна с гняв, с почти безумна ярост… Само да го беше заслепила. Само да не беше могъл да види лицето на човека, очите му, зяпналата му уста и изплезения език. Тази грозна маска по някакъв начин просто го бе накарала да стиска още по-здраво.

Не можеше да осъзнае какво точно се бе случило, как изобщо беше станало. Беше се канил да замине невидян от никого, да тръгне по нов път към нов живот. Но щяха да намерят след него мъртвец — удушен, подарък за сбогом от сина на лорда.

И тогава го порази мисълта за баща му, като удар с юмрук, от който му призля. Пришпори Кирил, мъчейки се да потисне стона си.

Нощта, така безпределна, сякаш му се подиграваше с безразличието си. Светът бе напълно равнодушен към чувствата му, към страховете му, към лудия танц на всички неща, които изпълваха ума му. Изобщо не се интересуваше от болката в лявата му ръка и от усещането, че сякаш все още стиска онова гърло… гърлото със здравите мускули, които бавно отстъпваха пред усилващия се напор на хватката му, и как гръклянът най-сетне се прекърши в нещо меко и хрущящо, което се задвижи много лесно и отпуснато. Всички тези усещания бушуваха в пръстите му, в затихващия пулс в дланта му, и макар да не смееше да погледне, знаеше, че ще види на нея петното на самото убийство — петно невидимо за никой друг, но ясно откроимо за собствените му очи.

Продължи да язди напред. И тогава го споходи безрадостна мисъл, заповтаря се в ума му в ритъм с тропота на конските копита.

„Тъмнината не стига.“