Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Колона ездачи се появи на билото на хълма, спусна се към пътя и спря малко зад пехотата. След това зачакаха. Отпред излязоха офицери.
— Ако тези ездачи дойдат по пътя, докато пехотата прекосява сечището, може да стане напечено — отбеляза Харпър.
Ерик не каза нищо.
На билото се появиха още ездачи, а след това прозвуча тръба — три къси изсвирвания. Струпаните пешаци с рев затичаха напред.
— Сигнал за катапултите — каза Ерик и вдигна ръка. Жестът му бе повторен от сигналиста с червения флаг.
Ерик загледа как атакуващите тичат към обраната му. Беше изучил терена толкова добре, че можеше да прецени разстоянията без ориентири. Когато предният ред на атакуващите влезе в обхвата на катапултите, той рязко спусна ръката си. Миг след това флагът също се спусна и добре прикритите бойни машини по втория рид изхвърлиха зарядите си.
Дъжд от камъни се изсипа върху атакуващите. Тези зад тях не можеха да се спрат и някои от ранените бяха изпотъпкани до смърт от собствените си другари.
Камъните сякаш подействаха като сигнал и конницата се понесе устремно по Кралския път.
— Искат да дойдат тук преди катапултите да са презаредили — отбеляза Харпър.
— Черен сигнал! — извика Ерик и отново вдигна ръка. Вдигнат бе втори флаг и когато нападащите конници достигнаха подходящото разстояние, ръката на Ерик падна отсечено надолу. Черният флаг също падна и нов залп от камъни се изля отгоре им. Конете зацвилиха и мъже западаха от седлата, щом втората батарея катапулти изхвърли смъртоносния си дъжд върху нашествениците.
— Зелен флаг! — извика Ерик, и вдигнаха третия флаг. Когато той се смъкна, два специални катапулта, наречени „мангонели“ — големи, уравновесени от другата страна дървени стволове с грамадни кошници на дългия край, изсипаха дъжд от „дяволски зъби“: метални звезди с по шест остри върха. Тези от тях, които не улучеха нападател, падаха по земята и мъже и коне стъпваха върху ужасните шипове, от което конете окуцяваха, а мъжете падаха.
Докато нападателите пробият през камарата ранени в предните редици, първата батарея бойни машини беше презаредена и отново хвърли смъртоносния си заряд. А когато и третият зелен флаг се вдигна и падна, целият атакуващ фронт беше разбит и се оттегляше.
Стотици мъже и коне лежаха под слънцето на късния следобед и нито един кралски войник не беше пострадал. Ерик се обърна към ухиления Харпър и каза:
— Изведи патрулните отделения и пазете за проникнали. Ще искат да обезвредят катапултите за утре, така че очаквай доста нежелани гости тази нощ.
— Слушам, сър! — каза Харпър и тръгна да изпълни заповедта.
Ерик наблюдаваше оттеглянето и мислеше, че са се отървали много леко. Но си даваше сметка и че от утре нещата ще станат много по-трудни.
Издъхващи мъже стенеха от болка, молеха за глътка вода или крещяха. Някои призоваваха боговете, или майките си, или жените си, други изобщо не можеха да говорят. Ерик гледаше касапницата под гаснещото над западните хълмове слънце.
Беше се оказал прав в предвиждането си, че нашествениците ще избегнат поредния сблъсък преди да се опитат да неутрализират отбранителните катапулти. През нощта към позициите им запълзяха диверсионни отряди, посрещани на всяко възможно място от бдителните патрули на отбраната — хората на Джедоу, действащи като хвърковата чета и подкрепление при всеки пробив на север, и друга чета под командата на ефрейтор Валис — на юг.
Призори стана ясно, че на атакуващите им е омръзнало да търсят слабо място и че са решили просто да хвърлят пълчищата си срещу защитниците. Ерик гледаше как за четвърти път през този ден хиляди нашественици тичаха през бойното поле или „Фунията“, както я наричаше той, за да загинат под безмилостния огън на отбраната.
— Сър, дали ще поискат примирие, за да си приберат ранените? — попита Харпър.
— Не. Не е в обичая им. Ранените им само ги бавят.
— Толкова по-зле. Значи и ние няма да получим примирие, за да приберем своите момчета.
— Няма — отвърна Ерик. — Съветът ми е, ако те ранят, да се направиш на умрял с надеждата, че няма да си губят времето да се уверяват в това. След това, щом те отминат, изпълзяваш нанякъде.
— Ще го запомня, сър.
Ерик бе наблюдавал как три отряда на защитниците се добраха на барикадата при последния щурм и макар никой от мъжете му да не загина, неколцина бяха ранени, докато избиваха всички, които се опитваха да я прехвърлят.
Атакуващите се бяха натъкнали на всички капани, поставени от Ерик.
Ямите с остри дървени колове и хитро маскираният окоп точно под защитния бруствер бяха взели живота на стотици щурмуващи, но сега пътят им бе ясно очертан. Ерик прецени времето, което оставаше до стъмване, и реши, че може би ще опитат още една атака преди да се свечери. Замоли се дано да не го направят. Беше планирал под прикритието на тъмнината да се изтегли до втората отбранителна линия, която щеше да изложи нападащите на точния обстрел на стрелците му, докато преодоляват първата барикада, и да превърне петдесетте разкрача открито пространство между двете полоси в мъртва зона. Ако успееше да се задържи тук още една нощ, а след това да ги отблъсква още един ден, щеше да е сигурен, че бягащите към Даркмоор ще се отдалечат на безопасно разстояние.