Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Ерик отново насочи вниманието си към текущата задача, но част от ума му бе зает със семейството му. И особено с младата му жена, която се намираше само на десетина минутки езда.
Ханът беше препълнен, затова Мило настани Ру, Карли, Хелън Джейкъби, Ерик и Кити в кухнята, всички скупчени около масата, предназначена за приготвянето на храната. Децата вече се бяха нахранили и спяха. Макар и без тях беше толкова тясно, че Кити седна на коляното на Ерик, но като че ли и двамата нямаха нищо против.
Ерик ядеше с вълчи апетит първата си топла храна от много дни — при това най-вкусната, каквато може да е само мамината гозба. Мило беше отворил няколко бутилки от най-доброто си вино и разливаше наред.
Робърт Д’Лийс спеше при Гюнтер, чирака на Натан, а Мило се чудеше и маеше къде да ги настани всичките. Фрида каза:
— Децата могат да спят в нашата стая през нощта.
— Мило вече ги отведе горе — рече Натан.
— Не децата на Ру. Имам предвид Ерик и жена му.
Ерик се изчерви, а Натан се засмя.
— Трудно бих го нарекъл дете, скъпа.
— На мен си ми е момче, пък и тя си е почти момиче — каза Фрида. — Все едно, ще им трябва малко усамотение.
— Добре — каза Натан. — Аз бездруго ще изкарам цялата нощ в ковачницата, така че ти му мисли къде ще спиш.
— Ще просна една завивка под масата и ще спя тук. И аз утре трябва да стана рано, че я виж колко гладни гърла имаме да нахраним.
Ерик знаеше, че Натан и майка му живеят в малката постройка до ковачницата и че макар тя някога да не беше нещо повече от една мръсна барачка — докато в нея живееше Тиндал, първия майстор на Ерик — Натан и майка му я бяха превърнали в спретнато жилище.
— Ерик, налага ли се да напускаме? — попита Мило.
Ерик кимна.
— Да. Вдругиден призори. Два дни след това ще се бием тук. Трябва да ги задържим извън града, докато се оттеглят северният и южният фланг. После те ги задържат, докато се изтегляме ние, и ако всичко върви по плана, ги разбиваме при Даркмоор.
Мило въздъхна.
— Този хан е всичко, което имам.
— Имам малко пари. Като войната свърши, ще ти помогна да си го възстановиш.
Мило не изглеждаше убеден, но от приличие го прие.
— Как са Розалин и бебето? — попита Ерик.
— Чудесно — каза Мило доволно. — Розалин и Рудолф си родиха още едно, момче. Кръстиха го на мен!
— Честито — каза Ерик.
— Обадих им, че си се върнал, макар че странна работа, как не са го разбрали при всички тия войници из града, дето все ти викат името. Малко съм изненадан, че още ги няма.
— Е, нали трябва да се приготвят за път.
— Така е. Все пак мисля, че ще искат да те видят преди евакуацията.
— Трябва да поговоря с тях — каза Ерик.
Кити го целуна по бузата.
— Поговори утре.
Ерик се ухили и се изчерви.
— Добре — отвърна й той тихо. После огледа масата и рече: — Е, аз утре трябва да ставам рано…
Всички се засмяха. Ерик се изчерви още повече, хвана Кити за ръка и двамата излязоха.
— Добре се справи, Ру — каза Натан.
Ру изпухтя в престорен израз на облекчение и отвърна:
— След като знам, че още съм жив, да, мисля, че се справих.
Всички се засмяха, заподмятаха си шеги и се оставиха познатата им среда да ги поприспи в моментна илюзия, че всички неприятности са останали далече назад.
Призори на другия ден, Ру седеше на капрата на фургона. Жена му седеше до него. Отзад се возеше Луис с Хелън и децата. Ру се усмихна и попита:
— Ще те видя ли скоро?
Ерик кимна и каза:
— Да. Но ако си умен, няма да е съвсем скоро. Докато стигна в Даркмоор, трябва да си минал половината път до Малаково средище. Нямаш ли някакви имения или нещо подобно на изток, та да не стоиш без работа?
Ру сви рамене.
— Имам достатъчно, че да съм без дългове, ако преживеем всичко това. Може да е смешно, само че не ми се ще да пропусна това, което предстои.
Ерик се ухили.
— Майтапиш се.
Ру се усмихна.
— Прав си. Ще заведа децата някъде, където да могат да си играят, да папкат и да дебелеят.
Ерик се засмя.
— Хайде тогава, да ви няма!
Ру беше разбрал, че два от фургоните му са успели да се доберат до Рейвънсбърг. Той изпълни обещанието си и плати едногодишни заплати на двамата колари. После ги пусна да си ходят и остави единия фургон на Мило и Натан, а другия задържа за себе си.
Ерик отиде при втория фургон. Мило и Натан седяха на капрата, а Кити, Фрида, Розалин, мъжът й Рудолф и синовете им, Герд и Мило се бяха свили отзад. Ерик се усмихна на по-голямото момче, което вече отчетливо приличаше на истинския си баща, Стефан фон Даркмоор. Момчето седеше в скута на пастрока си и възбудено разпитваше за това и онова. Майка му държеше на ръце бебето.