Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Ерик наблюдаваше, преглеждаше отново и отново всяко приготовление, търсеше грешки, сбъркани сметки и възможни проблеми. До него неотлъчно стояха сигналисти с флагове в ръце, за да предадат заповедите му до частите на север и юг.
Избраното за битката поле бе малък плосък и разчистен терен, разположен между едно стеснение в хълмовете, като устие на фуния по Кралския път, а първата линия на отбраната минаваше по ниския околен рид с вдлъбнатина, през която минаваше пътят. Точно на това място Ерик бе вдигнал първата барикада. През пътя бе вдигнат дълъг вал, като височините отдясно и ляво му осигуряваха почти равномерно покритие. Врагът можеше да се опита да преодолее скалите от двете страни, но Ерик разчиташе, че разположените по билата стрелци ще го отблъснат.
Валът бе направен така, че да изглежда издигнат набързо, но не беше. Ерик разчиташе на това, че врагът ще подцени способността на защитниците да удържат масирания щурм.
Денят течеше мудно. Накрая се чу тропотът на вражеската конница. Дузина конници се появиха на най-високия участък по Кралския път, последното западно възвишение преди да се стигне до разчистеното за бой поле. Дръпнаха юздите и останаха мълчаливо на седлата си, оглеждайки защитниците. Единият, явно водачът им, каза нещо и двама от ездачите обърнаха конете и отпрашиха назад. Водачът посочи барикадата и двама от мъжете му подкараха напред конете си.
— Ако приближат на двайсет разкрача от барикадата, застреляйте ги — каза Ерик. — Иначе могат да яздят колкото си щат, все ми е едно. — Пред барикадата беше изкопан дълъг тесен окоп, грижливо прикрит. Ерик не искаше вражеските съгледвачи да го забележат, но нямаше нищо против да се върнат и да кажат на водачите си, че пътят е чист.
Двамата ездачи свърнаха покрай пътя и минаха в бърз галоп — очакваха защитниците да открият стрелба. След като нито една стрела не полетя към тях, те спряха, обърнаха се и погледнаха водача си. Той даде знак и ездачите се разделиха и тръгнаха единият наляво, другият — надясно. Яздеха ходом, бавно и предпазливо.
— Оглеждат за клопки — чу се познатият глас на сержант Харпър. — Умно.
Ерик не беше забелязал появата на Харпър — толкова съсредоточен беше върху това, което правеха двамата ездачи.
— Всичко готово ли е?
— От няколко часа. Какво да правим с тия двамата?
— Нищо. Нека си помислят, че си пестим стрели за първия щурм.
— А ако приближат окопа?
— Тогава загиват. Вече наредих.
Харпър кимна одобрително.
— Добре ще е да се позадържим тук и да пуснем кръвчица на тия копелета. Омръзна ми вече да чакам.
— Това, което предстои да стане, никак няма да е добре, сержант.
— И аз това искам да кажа, капитане. Просто го казвам по друг начин.
Ерик се усмихна.
— Е, щом си толкова готов да сечеш глави, може би трябваше да те сложа на първата линия.
— Да не бързаме чак толкова — отвърна Харпър. — Мисля, че точно днес ще има предостатъчно възможности за това.
— И аз така мисля — съгласи се Ерик.
Ездачите продължаваха да напредват по пътя и накрая, когато бяха само на няколко разкрача от точката, където Ерик бе заповядал да ги убият, обърнаха и бързо препуснаха назад към водача си. След това всички конници останаха неподвижни на седлата си, изчаквайки идващата по пътя колона.
Тропотът на маршируващи крака заотеква от запад. Отначало смътен, звукът започна да се усилва.
— Звучи сякаш тоя път водят цялата сган, капитане — каза Харпър.
— Вярно — съгласи се Ерик.
Двете страни на Кралския път бяха притиснати от гъсти гори. Звукът на приближаващата армия се усилваше, но войници все още не се виждаха.
После изведнъж от лесовете се появиха мъже, стиснали бойни топори, мечове, копия и лъкове. Продължиха в строй до една линия между конниците и защитниците и спряха.
— Не мога да повярвам — тихо каза Харпър.
— Изглежда, са понаучили някои неща — каза Ерик. — Ако пуснат първо пехотата, ще изгубим доста предимства.
Помнеше от времето, когато четата на Калис бе служила в силите на Изумрудената кралица, че обичайната бойна тактика е просто да удрят с конницата по всяка позиция, когато е възможно. Пехотата я пазеха за обсади и за запълване на пробиви във фронта на отбраната.
Ерик изруга.
— Мислех, че ще спечеля един ден, като примамя конницата им.
— Не губете надежда, капитане — каза Харпър. — Все още могат да направят нещо припряно.