Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Начинът, по който го гледаше сега, беше по-лош от усмивка — гледаше го така, сякаш го виждаше гол и нямаше да понесе гледката още дълго.
— Не мога да го върна — каза тя, без да повишава глас. — А и да можех, нямаше да го направя. Сега се махай.
— Но националната катастрофа…
— Изчезвай.
Не забеляза кога е излязъл. Стоеше сама в средата на всекидневната си, с наведена глава и прегърбени рамене, усмихната — с усмивка на болка, на нежност, на признание към Ханк Риърдън. Чудеше се смътно защо й е толкова приятно, че той е открил освобождението, защо е толкова сигурна, че е постъпил правилно, и все пак си отказва същото това освобождение. Две изречения се бореха в ума й: едното беше триумфалният вик „Той е свободен, не могат да се доберат до него!“, а другото беше като молитва на посвещение: „Все още има шанс да победя, нека бъда единствената жертва…“
Беше странно, мислеше си тя през следващите дни, докато наблюдаваше хората около себе си, че катастрофата ги беше накарала да обърнат на Ханк Риърдън внимание, каквото достиженията му не бяха предизвикали — сякаш пътищата, по които се движеха съзнанията им бяха отворени към нещастието, но не и към ценностите.
Някои говореха за него, псувайки го невъздържано; други шепнеха с виновен и ужасен вид, сякаш някакво безименно наказание щеше да ги застигне всеки момент; някои се опитваха, с истерична уклончивост, да се държат така, сякаш нищо не се е случило.
Вестниците, като кукли на оплетени конци, крещяха по един и същи войнствен начин: „Социално предателство е да се приписва твърде голямо значение на дезертирането на Ханк Риърдън и да се подкопава обществения морал със старомодното вярване, че един индивид може да бъде от значение за обществото“. „Социално предателство е да се разпространяват слухове за изчезването на Ханк Риърдън. Господин Риърдън не е изчезнал, той е в кабинета си, управлява завода си както обикновено и в «Риърдън стийл» няма никакви проблеми, с изключение на малкото безредие и личните боричкания между някои работници“. „Социално предателство е да се хвърля непатриотична светлина върху трагичната загуба на Ханк Риърдън. Господин Риърдън не е дезертирал, а загина в автомобилна катастрофа на път за работа, а съсипаното му семейство настоя за погребение в тесен кръг“.
Беше странно, си мислеше тя, новините да се раждат единствено от опровержения, сякаш съществуването беше спряло, фактите бяха изчезнали и единствено трескавото отричане на официалните лица и на репортерите даваше ключ към реалността, която отричаха. „Не е вярно, че стоманолеярната на Милър от Ню Джърси е спряла да работи“ „Не е вярно, че фабриката за двигатели «Дженсън» от Мичиган е затворила врати“. „Долна, антисоциална лъжа е, че производителите на стоки от стомана рухват под заплахата от недостиг на стомана. Няма причини да се очаква недостиг на стомана“. „Клеветнически и неоснователен слух е, че в момента се изработва унификационен план за стомана и че е бил одобрен от господин Орън Бойл. Адвокатът на господин Бойл публикува категорично опровержение и увери пресата, че господин Бойл твърдо се противопоставя на подобен план. В момента господин Бойл страда от нервен срив“.
Но човек можеше да стане свидетел на някои новини направо по улиците на Ню Йорк, в студения, усоен полумрак на есенните вечери: тълпа, събрана пред железарски магазин, чийто собственик беше отворил вратите и беше поканил хората да си вземат, каквото беше останало от малкото му стоки, докато самият той се смееше с пискливи хлипове и трошеше стъклените витрини; тълпа, събрана пред вратите на западнал жилищен блок, където чакаха полиция и линейка, докато вадеха телата на мъж, жена му и трите им деца от изпълнена с газ стая — мъжът беше дребен производител на стоманени изделия.
Ако сега виждат ценността на Ханк Риърдън, мислеше си тя, защо не я видяха по-рано? Защо не предотвратиха собствената си гибел, защо не му спестиха годините неблагодарни мъчения? Не намираше отговор.
В тишината на безсънните нощи тя си мислеше, че Ханк Риърдън и тя сега си бяха сменили местата: той беше в Атлантида, а тя беше заключена навън от екрана светлина — може би той я викаше така, както тя беше викала неговия борещ се самолет, но никакъв сигнал не можеше да стигне до нея през този екран.
И все пак екранът се разтвори за един кратък миг, за едно писмо, което тя получи седмица след неговото изчезване. На плика нямаше обратен адрес, само пощенска марка от някакво селце в Колорадо. Писмото съдържаше две изречения: „Срещнах се с него. Не те виня. Х. Р“.