Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Знам — каза Риърдън. — Кой спаси живота ми? Някой ме грабна, докато падах, и стреля по бандитите!
— И то как! Право в лицата им. Направо им отнесе главите. Новият бригадир на пещите. От два месеца е тук. Най-добрият, когото някога съм имал. Той разбра какво планират печалбарчетата и ме предупреди днес следобед. Каза ми да въоръжа хората, колкото мога повече. Не получихме помощ нито от полицията, нито от щатските шерифи, мотаха ни с най-невероятни отлагания и извинения, всичко беше уредено предварително, разбойниците не очакваха никаква въоръжена съпротива. И тъкмо бригадирът на пещите, Франк Адамс се казва, организира защитата, изнесе цялата битка и стоеше на покрива, като разкарваше всеки боклук, който се приближеше до вратата. Леле, какъв стрелец! Треперя при мисълта колко живота е спасил тази вечер. Тия копелета бяха тръгнали за кръв, господин Риърдън.
— Искам да го видя.
— Чака някъде отвън. Той ви донесе тук и помоли за разрешение да говори с вас, когато е възможно.
— Изпрати го тук. После се връщай, поеми нещата и довърши работата.
— Има ли още нещо, което мога да направя за вас, господин Риърдън?
— Не, нищо друго.
Той лежеше неподвижно, сам в тишината на кабинета си. Знаеше, че значението на завода му вече не съществува и пълното осъзнаване не оставяше никакво място за болка или за съжаление за изгубената илюзия. Беше видял с окончателна яснота душата и същността на враговете си: лишеното от мисъл лице на бандита с бухалката. Не самото лице го караше да се отдръпва от ужас, а професорите, философите, моралистите, мистиците, които бяха насъскали това лице към света.
Изпита необичайно чувство за чистота. То се състоеше от гордост и любов към тази земя, която беше негова, а не тяхна. Беше чувство, което го беше движило през целия му живот, чувство, което някои хора познават в младите си години, но сетне предават, и което той никога не беше предал и винаги беше носил в себе си като очукан, нападан, неназован, но жив двигател — чувството, което сега можеше да изпита в пълната му, неоспорима чистота: чувството за собствената си невероятна ценност и невероятната ценност на живота си. Това беше окончателната сигурност, че неговият живот си е негов и трябва да се изживее без връзка със злото, и че подобна връзка никога не е била необходима. Това беше лъчистата ведрост от осъзнаването, че е свободен от страх, болка, вина.
Истина е, мислеше си, че има отмъстители, които работят за освобождението на хора като мен, нека ме видят сега, нека ми кажат тайната си, нека ме повикат, нека…
— Влез — каза той в отговор на почукването на вратата. Тя се отвори и той се вцепени. Мъжът на прага с разрошената коса, изцапаното със сажди лице и мръсните от пещта ръце, облечен в обгорели работни дрехи, с окървавена риза, застанал така, сякаш зад него се развява пелерина, беше Франсиско д’Анкония. На Риърдън му се стори, че съзнанието му се е изстреляло напред от тялото, а тялото отказва да мръдне, вцепенено от шока, докато умът му се смее и му казва, че това е най-естественото, най-очакваното събитие в света. Франсиско се усмихваше, сякаш поздравяваше приятел от детството в лятна утрин, сякаш нищо друго не е било възможно някога помежду им, и Риърдън осъзна, че също се усмихва в отговор, някаква част от него чувстваше невярващо удивление, и все пак знаеше, че това е неоспоримо и вярно.
— Измъчвате се от месеци насам — каза Франсиско и се приближи — чудите се какви думи да използвате, за да ме помолите за прошка и дали имате право да молите за нея, ако изобщо ме видите пак, но сега виждате, че не е необходимо, че няма нищо за молене или за прощаване.
— Да — каза Риърдън; думата дойде като учудена въздишка, но когато завърши изречението, вече осъзнаваше, че това е най-големият израз на уважение, който можеше да предложи — да, знам.
Франсиско седна на кушетката до него и бавно сложи ръка на челото му. Беше като допир на лечител, който затваряше окончателно миналото.
— Има само едно нещо, което искам да ви кажа — каза Риърдън. — И искам да го чуете от мен: спазихте клетвата си, наистина вие сте бил мой приятел.
— Знаех, че го знаете. Знаехте го от самото начало. Знаехте го, независимо какво си мислехте за действията ми. Ударихте ми шамар, защото не можехте да се насилите да се съмнявате в приятелството ми.
— Това… — прошепна Риърдън, загледан в него, — това беше нещо, което нямах право да ви казвам… нямах право да го представям като извинение…