Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Вестниците и виковете по радиото дадоха първото обяснение: „За да противостои на страховете и слуховете, разпространявани от враговете на народа, господин Томпсън ще се обърне към страната на 22 ноември и ще даде пълен отчет за състоянието на света в този върховен момент от глобалната криза. Господин Томпсън ще сложи край на тези зловещи сили, чиято цел е да ни държат в ужас и отчаяние. Той ще хвърли светлина в мрака на света и ще ни покаже изхода от нашите трагични проблеми — труден път, какъвто налага сериозността на този миг, но и славен, какъвто налага възраждането на светлината. Обръщението на господин Томпсън ще се предава от всяка радиостанция в страната, както и във всички страни в света, където още достигат радиовълни“.
След това хорът избухна и ставаше все по-силен с всеки изминал ден. „Слушайте господин Томпсън на 22 ноември!“ — гласяха заглавията във всекидневниците. „Не забравяйте господин Томпсън на 22 ноември!“ — крещяха радиостанциите в края на всяка програма. „Господин Томпсън ще ви каже истината!“ — казваха плакатите в метрото и автобусите, после постерите по стените на сградите, сетне билбордовете по пустите магистрали.
„Не се отчайвайте! Слушайте господин Томпсън!“ — гласяха знаменцата по правителствените коли, „Не се предавайте! Слушайте господин Томпсън!“ — казваха транспарантите в офисите и магазините. „Имайте вяра! Слушайте господин Томпсън!“ — казваха гласовете в църквите. „Господин Томпсън ще ви даде отговора!“, изписваха военните самолети в небето, а буквите се разтваряха в пространството, и само последните две думи оставаха, докато изречението беше завършено.
По площадите на Ню Йорк бяха инсталирани публични високоговорители за деня на речта, които оживяваха с остро пращене веднъж на час, заедно с биенето на далечни часовници, за да изпратят над уморения шум на трафика и над главите на парцаливите тълпи звучния, механичен глас с оттенък на тревога: „Слушайте отчета на господин Томпсън за световната криза на 22 ноември!“ — викът се търкаляше из замръзналия въздух и изчезваше между мъгливите покриви, под празния календар, който не показваше дата.
Следобед на 22 ноември Джеймс Тагарт каза на Дагни, че господин Томпсън иска да се срещне с нея на разговор преди предаването.
— Във Вашингтон ли? — невярващо каза тя, поглеждайки часовника си.
— Е, трябва да отбележа, че не четеш вестниците и не си в крак с важните събития. Не знаеш ли, че господин Томпсън ще говори в Ню Йорк? Дойде тук, за да се срещне с лидерите на промишлеността, както и с тези на работната сила, на науката, със специалистите, и като цяло с цвета на водачите на страната. Поиска да те доведа на разговора.
— Къде ще се проведе той?
— В студиото.
— Не очакват да говоря в ефир и да подкрепя политиката им, нали?
— Не бой се, няма да ти позволят да доближиш микрофон! Просто искат да чуят мнението ти, и не можеш да откажеш, не и в състояние на национално извънредно положение, не и при покана лично от господин Томпсън! — той говореше нетърпеливо, избягвайки погледа й.
— Кога ще се проведе този разговор?
— В седем и половина.
— Не е много време като за разговор за националното извънредно положение, нали?
— Господин Томпсън е много зает човек. Моля те да не спориш, не започвай да правиш проблеми, не знам какво…
— Добре — с безразличие каза тя. — Ще дойда — и добави, подтикната от същото чувство, което би я накарало да се поколебае да рискува да отиде без свидетели на разговор с гангстери: — Но ще доведа Еди Уилърс с мен.
Той се намръщи, обмисли го за миг, с израз по-скоро на досада, отколкото на безпокойство.
— Добре, щом искаш — сопна се той и вдигна рамене.
Тя дойде в студиото с Джеймс Тагарт като полицай от едната страна и Еди Уилърс като бодигард от другата. Лицето на Тагарт беше възмутено и напрегнато, това на Еди — примирено, но все пак учудено и любопитно. Нещо като сцена от картон се издигаше в ъгъла на широкото, мрачно помещение, и представляваше традиционна и скована имитация на кръстоска между великолепен салон и скромен кабинет. Полукръг от празни фотьойли запълваше сцената и напомняше за разположение от семеен албум, с микрофони, окачени като примамки на дълги пръти, изпънати като въдици между столовете.