Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Тя остана неподвижна дълго време, загледана в писмото, сякаш не беше в състояние да помръдне или да чувства. Не изпитваше нищо, но сетне осъзна, че раменете й треперят леко, но непрекъснато, и че разкъсващата я сила беше ликуваща почит, благодарност и отчаяние — почит към победата, която представляваше срещата на тези двама души, окончателната победа и за двама им; благодарност, че хората в Атлантида все още я смятат за една от тях и са направили за нея изключението да получи съобщение; отчаяние, че смущението й е всъщност битка, за да не чува въпросите, които чуваше сега. Беше ли я изоставил Голт? Беше ли отишъл в долината, за да се срещне с най-великото си завоевание? Щеше ли да се върне? Беше ли се отказал от нея? Непоносимото беше не, че тези въпроси нямаха отговор, а че отговорът беше толкова прост, толкова лесен за достигане, и че тя нямаше право да направи стъпката, за да го достигне.
Не беше правила опит да го види. Всяка сутрин, в продължение на месец, когато влизаше в кабинета си, тя не забелязваше стаята около себе си, а тунелите отдолу, под подовете на сградата, и работеше така, сякаш някаква далечна част от мозъка й пресмяташе числата, четеше докладите, взимаше решения в треската на някаква безжизнена активност, докато живият й ум беше бездеен и неподвижен, замръзнал в съзерцание, неспособен да отиде отвъд изречението: „Той е там, долу“. Единствената проверка, която си беше позволила, беше поглед към ведомостта със заплати за работниците на терминала. Беше видяла името: Голт, Джон. Беше стояло открито в списъка дванайсет години. Тя беше видяла адрес до името — и в продължение на цял месец се беше борила да го забрави.
Трудно й беше да преживее този месец, и все пак сега, когато гледаше писмото, мисълта, че Голт го няма, беше още по-тежка. Дори и борбата да устои на близостта му беше връзка с него — цена, която да плати, победа, постигната в негово име. Сега вече нямаше нищо, освен въпрос, който не биваше да се задава. Присъствието му в тунелите бе нейният двигател в тези дни, също както присъствието му в града бе двигателят й през летните месеци, също както присъствието му някъде в света беше двигателят й през годините, преди изобщо да беше чувала името му. Сега се чувстваше така, сякаш и нейният двигател беше спрял.
Тя продължаваше, с ясния, чист блясък на пет доларовата златна монета, която държеше в джоба си, като последна капка гориво. Продължаваше, защитена от околния свят с последната си броня: безразличието.
Вестниците не споменаваха изблиците на насилие, които бяха започнали да избухват из цялата страна, но тя ги виждаше из докладите на влаковите кондуктори за надупчените с куршуми вагони, обраните коловози, нападнатите влакове, обсадените гари — в Небраска, в Орегон, в Тексас, в Монтана — безполезни, обречени изблици, предизвикани единствено от отчаяние, завършили само в разруха. Някои бяха работа на местни банди; някои се разпростираха по-нашироко. Имаше райони, които се надигаха в сляп бунт, арестуваха местните представители на властта, изгонваха хората на Вашингтон, убиваха бирниците, сетне обявяваха напускането на съюза и отиваха до края на злото, което ги беше разрушило, сякаш се бореха с убийството чрез самоубийство: конфискуваха цялата собственост, до която можеха да се доберат, оповестяваха, че всичко принадлежи на всички, и загиваха за седмица, след като изяждаха мършавата си плячка, в кървавата омраза на всички към всички, в хаоса, където единственото правило беше това на оръжието, загиваха под вялия натиск на няколко уморени войници, изпратени от Вашингтон да наложат ред над руините.
Вестниците не го споменаваха. Уводните статии продължаваха да говорят за себеотрицанието като път към бъдещия прогрес, за саможертвата като морален императив, за алчността като враг, за любовта като решение, а изтърканите им фрази бяха сладникави, като миризма на етер в болница.
Из цялата страна се носеха слухове, прошепнати в циничен ужас, и все пак хората четяха вестниците и се държаха така, сякаш вярваха на онова, което четат, а всеки се съревноваваше с другите за това кой ще мълчи най-дълго, като всички се преструваха, че не знаят каквото знаеха, всички се бореха да вярват, че неназованото е и нереално. Сякаш изригваше вулкан, а хората в подножието на планината пренебрегваха внезапно появилите се пукнатини, черния дим, врящите потоци, и продължаваха да вярват, че единствената опасност е да признаят реалността на тези знаци.
— Слушайте доклада на господин Томпсън за световната криза на 22 ноември!
Това беше първото признание на непризнатото. Известията започнаха да се появяват една седмица предварително и продължиха да отекват из страната. „Господин Томпсън ще даде на хората отчет за световната криза! Слушайте господин Томпсън по всички радиостанции и телевизионни канали в осем вечерта на 22 ноември!“