Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Сетне хлипането спря и момчето вдигна глава. Лицето му изглеждаше по-слабо и бледо, но очите блестяха, и то погледна нагоре към Риърдън, борейки се да събере сили, за да говори.
— Господин Риърдън… аз… много ви харесвах.
— Знам.
Момчето нямаше сили да се усмихне, но в погледа му се четеше усмивка, когато го насочи към лицето на Риърдън, сякаш гледаше към нещо, за което не знаеше, че е търсило през целия си кратък живот, към нещо, за което не беше разбрало, че са неговите ценности.
После главата му падна назад и по лицето му вече нямаше конвулсии, устата му се отпусна ведро, само по тялото му премина кратка тръпка, като последен вик на протест, и Риърдън продължи да върви бавно, без да променя крачките си, макар да знаеше, че вече не е необходима никаква предпазливост, защото сега носеше в ръцете си само представата на учителите на момчето за човек — сбор от химични елементи.
Вървеше така, сякаш това беше неговият начин да изрази последната си почит, сякаш това беше погребалната процесия за младия живот, който беше свършил в ръцете му. Той почувства гняв, който беше твърде силен, за да може да го назове, усещаше го само като напрежение вътре в себе си: беше желанието да убива. То не беше насочено към непознатия бандит, който беше пратил куршум в тялото му, или към крадливите бюрократи, които го бяха наели да го направи, а към учителите на момчето, които го бяха хвърлили без оръжие пред пистолета на бандита, към мекушавите, скрити убийци от аудиториите в колежа, които, некомпетентни да отговорят на търсенето на разум, се наслаждаваха на това да осакатяват младите умове, поверени на грижите им.
Някъде, мислеше си той, е майката на това момче, която е треперила от грижа да го защити при първите му несигурни крачки, когато го е учила да ходи, която е измервала бебешките му храни с прецизността на ювелир, която се е подчинявала ревностно на последната дума на науката за неговата диета и хигиена, защитавайки неукрепналото му тяло от микробите; сетне го беше изпратила на място, където да бъде превърнат в измъчен невротик от хора, които го учеха, че няма ум и не трябва никога да се опитва да мисли. Ако го беше хранила с развалени боклуци, ако беше сложила отрова в храната му — това щеше да е по-мило и по-малко фатално.
Той си мислеше за всички животински видове, които учат малките си на изкуството на оцеляването, котките, които учат котетата да ловуват, птиците, които влагат такива огромни усилия в това да научат пиленцата да летят — а човекът, чийто инструмент за оцеляване е умът, не просто се проваля в това да научи детето да мисли, а посвещава цялото му образование на целта да унищожи разума му, да го убеди, че мисълта е безполезно зло, преди още да е започнало да мисли.
От първите случайни фрази, отправени към детето, та до последните, всички те са като поредица от удари, които да спрат двигателя му, да намалят силата на съзнанието му. Не задавай толкова много въпроси, децата трябва да се гледат, не да се слушат! Кой си ти, че да мислиш? Така е, защото аз казвам! Не спори, подчинявай се! Не се опитвай да мислиш, вярвай! Не се бунтувай, нагаждай се! Не се проявявай, адаптирай се! Не се бори, прави компромиси! Сърцето ти е по-важно от ума! Кой си ти, че да знаеш? Родителите ти знаят по-добре! Обществото знае по-добре! Бюрократите знаят по-добре! Кой си ти, че да възразяваш? Всички ценности са относителни! Кой си ти, че да искаш да се измъкнеш от куршума на бандита? Това е само личен предразсъдък!
Човек би потръпнал, мислеше си, ако види птица да къса перата от крилата на малкото си и да го избутва от гнездото, за да се бори за оцеляване — и все пак именно това правеше с децата си.
Въоръжено единствено с безсмислени фрази, това момче беше хвърлено в битка за съществуване, беше търсило опипом, куцайки, пътя си с обречено усилие, беше изкрещяло възмутения си, объркан протест — и беше загинало при първия си опит да се вдигне на подрязаните си криле.
Но някога съществуваха друг вид учители, които бяха издигнали хората, създали страната; помисли си, че майките трябва на колене да търсят хора като Хю Акстън, да ги намерят и да ги умоляват да се върнат.
Той мина през портала на завода, едва обръщайки внимание на пазачите, които го пуснаха, вторачени в лицето и в товара му; той не спря, за да слуша думите им, докато му сочеха боя в далечината; продължи да върви бавно към светлината от отворената врата на болницата. Влезе в осветена стая, пълна с хора, кървави превръзки и миризма на дезинфектанти, положи товара си на една пейка, без дума обяснение към когото и да е, и излезе, без да поглежда назад.